Мисли, заповяда си тя. Разполагаше с торба за боклук, пълна с нейните вещи, с чантичката си и раницата плюс двеста долара, две новички шумящи банкноти от по сто долара, които Джим й даде, преди да я остави тук.
„Мога ли да ти помогна?“ — бе попитал той с нелишен от любезност тон и тя бе протегнала ръка, без да го поглежда в очите.
„Искам двеста долара — беше му казала. — Такава е цената в момента“.
Той бе извадил парите от портфейла си, без да възрази.
„Съжалявам“ — беше й казал. Но за какво всъщност съжаляваше? И на кого всъщност се извиняваше? Не и на мен, отбеляза Маги. А сега тя трябваше да измисли къде да се приюти… И да си потърси работа.
Роуз бе немислима възможност. Баща й също. Маги потръпна, като си представи как влачи торбата по моравата, онова гадно куче почва да вие, а Сидел отваря вратата, поглежда я с престорено съчувствие, с едва прикрито отвращение, а очите й сякаш казват: „Това и очаквахме“, макар че устните изговарят нещо съвсем друго. Сидел щеше да настоява да чуе подробностите, да научи точно какво е станало с Роуз в службата й. Щеше да изригне канонада от въпроси, а баща й щеше да си седи и да мълчи, с пораженческа кротост в очите.
И какво друго й оставаше? Не си представяше да иде в приют за бездомници. Там щеше да е пълно с жени, с истории за провал и поражение. Тя нямаше нищо общо с тях. Не беше се провалила. Съвсем не. Та тя беше звезда, стига само човек да откриеше признаците!
Не си никаква звезда, шепнеше някакъв глас, който звучеше като гласа на Роуз, само че Роуз никога не говореше с такава злоба. Не си звезда, ти си мръсница, тъпа мръсница. Дори с касата не успя да се справиш! Чековата ти книжка е винаги на червено! Изгониха те на улицата! Нямаш дом! И не забравяй, че преспа с гаджето ми!
Мисли, яростно си заповяда Маги, за да заглуши гласа. С какво разполагаше всъщност? С тялото си. И толкова. Джим й бе дал двеста долара, без изобщо да се противи. Имаше мъже, които биха платили, ако преспи с тях, ако им потанцува гола. Това последното поне беше забавно, един вид истинско изпълнение пред публика. Да не говорим, че много изгряващи звезди бяха прибягвали до тази последна възможност, спасителната сламка за удавниците.
Добре де, въздъхна Маги и стисна здраво боклукчийската торба, стресната от стоновете на спящия бездомник през два реда пейки. Стриптийз. Чудесно. Все пак не беше настъпил краят на света. Само че не решаваше въпроса къде ще се приюти за през нощта. Беше януари, най-свирепият зимен студ. Първоначално смяташе да вземе влак до Трентън, а оттам друг до Ню Йорк. Щеше да пристигне в два сутринта и какво щеше да прави тогава? Къде щеше да отиде?
Маги се изправи, стиснала здраво раницата в едната ръка и торбата в другата. Вторачи се в таблото с транзитните влакове, в имената на градовете, където би попаднала: Рауей.
Уестфийлд. Матауан. Метичън. Ред Банк. Литъл Силвър. Този хубаво звучеше, ами ако не беше хубаво? Нюарк. Твърде голям. Елизабет. В Джърси все го взимаха на подбив. Брик. Не. Принстън.
Няколко пъти беше ходила на гости на Роуз в Принстън, когато бе шестнайсет-седемнайсет годишна. Затвореше ли очи, можеше да си го представи — сгради от сив дялан камък, покрити с бръшлян, със смешни статуи, стърчащи под стрехите. Помнеше спалните помещения с камини, дървените пейки под прозореца, всъщност ракли за одеялата и зимните палта, прозорците с дебели стъкла, насечени от безброй дървени рамки. Помнеше огромните класни стаи, подовете под наклон, дървените столове с остри ръбове, прикрепени към бюрата… Някакво парти в мазето с буренце бира в единия ъгъл, немислимо голямата библиотека — три етажа нагоре, три надолу, всеки колкото футболно игрище. Мириса на горящо дърво и сухи листа, взет назаем червен вълнен шал, който стопля шията й, настланата със сиви плочи пътека, която ще ги отведе на партито, но която не би намерила сама, за да се върне, защото такива пътеки имаше навсякъде, а всички сгради си приличаха до една. „Много лесно може да се загуби човек — бе я успокоила Роуз, за да не се притеснява. — Първата година непрекъснато се губех“.
Може пък сега нарочно да се загуби там. Щеше да вземе влака до Трентън, после директната линия до Принстън, ще остане няколко дни, колкото да събере мислите си. Открай време чуваше, че изглежда по-малка от годините си, освен това имаше и раница, отличителен белег на студентите във всеки университет.