— Не става ли? — попита Роуз и взе да рови в шкафовете. Грахова супа. Май не. Черен боб… и това не. Риба тон! Дали пък не бе по-скоро подходяща за котки? Реши да опита, забърка я с майонеза и я постави пред кучето заедно с друга купичка, в която наля вода. Гладното животинче сякаш бе готово да погълне всичко наведнъж, придружавайки всяка хапка с доволно ръмжене, следвайки неотлъчно купичката, която се пързаляше по пода на кухнята, и не се отказа, докато не облиза и последната молекула майонеза и рибно филе.
— Добре де — примири се Роуз.
Часовникът едва-едва се бе придвижил до един следобед. Благодарение на среднощното чистене апартаментът бе изблизан. Тя влезе в банята и дълго разглежда отражението си.
Обикновено момиче с обикновена коса и обикновени кафяви очи. Устните, скулите и веждите си бяха на съответните места, но в тях нямаше нищо забележително.
— Какво не ми е наред? — попита тя отражението в огледалото.
Кучето бе спряло пред вратата на банята и я наблюдаваше. Роуз си изми зъбите и лицето, оправи леглото, едва-едва местейки натежалите си като олово крака. Да излезе ли? Да си остане ли вкъщи? Да си легне ли отново да поспи?
Кучето вече драскаше по входната врата.
— Престани де!
Роуз се огледа, зачудена къде ли Маги е оставила каишката, после измъкна някакво шалче, което си бе купила един злополучен следобед, когато за кратко бе изпаднала в заблудата, че този тип аксесоар ще стане неизменна част от облеклото й — като на онези жени, за които това е допълнение към тоалета, а не просто парче плат, което неизменно остава заклещено в затворената врата на колата или въпреки всичкото старание се топва в супата.
Тя коленичи и прекара шалчето през каишката на вратлето на кучето. Безпомощното животинче придоби нещастно изражение, все едно искаха да го направят за посмешище. Какво, да не би да се чувстваше унизено от факта, че материята е полиестер, а не истинска коприна?
— Хиляди извинения — саркастично промърмори Роуз. После решително взе ключовете си, слънчевите очила, двайсетдоларова банкнота, предназначена за кучешка храна, която пъхна в джоба си. На път към асансьора мушна кучето под палтото си, подмина портиера и излезе навън. Ако правилно си спомняше, на ъгъла трябваше да има миниатюрна тревна площ. Там кучето можеше да си свърши работата, тя щеше да пресече до „Уауа“, да го върже за някой брояч на паркинга, както бе виждала, че постъпват други собственици на кучета, да му купи храна и поничка за себе си. С желе. Може и две понички, също и кафе със сметана и три пакетчета захар. Което означаваше скорошно напълняване, но какво пък? Отсега нататък кой ли щеше да я гледа гола? Кой изобщо би се заинтересувал как изглежда? Можеше да си дебелее колкото си иска, можеше да остави краката си небръснати, докато космите пораснат дотолкова, че да ги сплита на дълги плитки, че и да ги подвива като френски кокчета. Можеше да си носи всичките лишени от дантели ластични бикини, които притежаваше. Защото вече нямаше никакво значение как ще се облича.
Щом излязоха от сградата, кучето стрелна Роуз с благодарен поглед, изприпка до решетката на канализацията, клекна и се изпишка.
— Извинявай, че те накарах да чакаш толкова дълго — рече Роуз.
Кучето й отвърна с изсумтяване. Роуз се поколеба как да изтълкува реакцията. Може пък тази порода да сумтеше по-често от другите. А нищо чудно причината да бе в родословното дърво или възпитанието… След Хъни Бън Първи — тяхното куче за един ден — двете с Маги не бяха получавали домашен любимец, с изключение на някоя и друга златна рибка. Подобна отговорност твърде много тежеше на баща им, за когото бездруго двете момичета бяха достатъчно голямо бреме. А когато напуснаха къщата, Сидел си купи луксозно куче, куче с родословие и съответните документи, които да го потвърдят.
„Алергичен съм“ — плахо се бе обадил баща им.
„Я стига глупости!“ — бе отсякла Сидел.
И така се сложи край на спора. Шанел, безмозъчният голдън ритривър, си остана в къщата. Баща им тихомълком страдаше.
— Какъв сладък мопс! — възкликна тъмнокоса жена и коленичи да може кучето да подуши ръката й. Мопс, каза си Роуз. Е, поне породата бе ясна. Все пак бе някакво начало.
— Ела — подкани го Роуз, като уви шалчето около китката си, и кучето кротко заподтичва, почти долепено до лявото й стъпало на всяка крачка на път към магазина. — Стой тук — строго каза Роуз, когато го завърза за брояч на паркинга. Кучето — с наскоро разкритата порода мопс — вдигна муцунка, все едно очакваше обещаната вечеря. — Ей сега се връщам — обеща Роуз.