Цели десет минути тя разглежда недоумяващо рафтовете с храни за домашни любимци и накрая купи пликче суха храна на цветни пелети, предназначена за малки породи възрастни кучета. Взе и пластмасова купа, в която да поставя храната, две понички с желе, кафе, две опаковки сладолед и пликче чипс със сирене, привлечена от рекламата, която й обещаваше ненадминат вкус. Младежът на касата вдигна вежди озадачено. Роуз често се отбиваше в магазина, но покупките й се ограничаваха до вестници, черно кафе и от време на време кутийка чай за бързо отслабване.
— Във ваканция съм — обясни Роуз и се зачуди откъде се взе желанието да се оправдава пред някакъв си касиер.
Младежът обаче й се усмихна мило и пусна пакетче дъвка в пликчето заедно с касовата бележка.
— Приятно изкарване — рече той, а Роуз се постара да се усмихне в отговор, после излезе навън, където кучето послушно я очакваше, седнало край колоната на паркинга.
— Как ли се казваш? — зачуди се Роуз.
Кучето й отвърна с ококорени кръгли очи.
— Аз съм Роуз. Адвокат съм. — Кучето кротко заприпка до нея. Нещо във вирнатата муцунка и наострените уши сякаш подсказваше, че я слуша внимателно. — На трийсет години съм — продължи Роуз. — Завърших с отличие „Принстън“, после Юридическия факултет в университета в Пенсилвания, където бях редактор на „Юридически преглед“ и…
Откъде й щукна да рецитира автобиографията си пред кучето? Ама че глупост. Това куче не се готвеше да я наема на работа. А нищо чудно да загубеше и мястото си в службата. В кантората щеше да плъзне слух за отношенията й с Джим. Нищо чудно вече да клюкарстват, каза си Роуз мрачно. Кой знае откога приказваха зад гърба й, а тя тънеше в глупашко неведение, заслепена от чувствата си.
— Имах връзка — продължи Роуз, когато спря да изчака светофарът да светне зелено. Младо момиче със златна халка на устната я изгледа озадачено и побърза да я задмине. — С един мъж. — Пауза. — Е, винаги така става, нали? Той ми беше шеф, а всъщност се оказа… — Тя преглътна мъчително. — Лош. Много, много лош.
Кучето излая само веднъж — от отчаяние? Потвърждение? Роуз нямаше как да разбере. Прииска й се да се обади на Ейми, но не смяташе, че ще успее да преглътне унижението да признае пред най-добрата си приятелка, че е излязла права, че Джим се е оказал гадняр, точно както беше предрекла… И че Маги, собствената й сестра, която тя бе приела в дома си, на която се бе опитала да помогне, й бе нанесла още по-тежък удар. Светофарът светна зелено. Кучето отново излая, после леко подръпна шалчето в ръката й.
— Край — произнесе Роуз колкото да чуе гласа си, по някакъв начин да сложи край на историята. Нищо, че слушателят й бе безмълвно животинче, което май дори не я слушаше. — Край — повтори тя и пресече улицата. Кучето я погледна още веднъж, после сведе главичка. — Момичето, което се грижеше за теб — продължи Роуз на път към дома си, — това беше Маги. Моята сестра. Ще трябва да те нахраним, да ти купим каишка и да разберем откъде се появи. Ще трябва да те върна откъдето си дошло. — На ъгъла тя спря и се загледа в кучето — дребно, безобидно на вид телце с цвят на кафе. То я погледна и изсумтя рязко и категорично. — Както искаш — отвърна Роуз, — не е нужно да ми благодариш. — След което влезе в сградата.
26
Кой ли изричаше на глас истината за брака? На Ела не беше се случвало. Тя и приятелките й говореха за съпрузите си, като да бяха деца или домашни любимци — някакъв странен животински вид, отговорен за нежеланите миризми и шумове, за мръсните повърхности, които трябваше да се почистват. Те бяха превърнали съпрузите си в крилати фрази. Говореха за тях с пароли, кодове, съставени от завъртане на очи и местоимения. Той. Него. Той не яде зеленчуци, та как да накарам децата да ги ядат? С удоволствие бих дошла на екскурзията, но, естествено, ще трябва него да питам.
Ела даваше своя принос към арсенала от анекдоти, вицове, в които Айра фигурираше като анимационен герой за най-малките, с изчистен, семпъл рисунък. На масата за бридж тя предизвикваше гърлен смях от страна на дамите с разкази за отказа му да направи пътуване, по-дълго от трийсетина километра, без подкрепата на буркан за майонеза, в случай че не му се понрави тоалетната в бензиностанцията, за комплекта „Направи си сам кисело мляко“ срещу осемдесет долара, който си подарил. Не сладолед, не и бира — повтаряше тя, докато дамите се превиваха от смях, а в очите им бликваха сълзи, не някое лакомство, да речеш, а чисто и просто кисело мляко. Айра, кралят на киселото мляко.
Такива истории разправяше, но никога не споделяше истината за брака си. Дамите никога не научиха какво е да живееш с някой, който постепенно се превръща повече в съквартирант, отколкото съпруг, как ти заприличва на човек, определен да споделя жизненото ти пространство за времето на кратко пътуване. Никога не им разказа за обидната учтивост, с която Айра й благодареше, когато му наливаше кафе, как пред хора — на сватби или на служебното коледно празненство — хващаше ръката й, повеждаше я от колата към тротоара, като да бе крехка стъклена фигурка. Все едно бе някоя непозната. Определено не бе споменавала и негласното им решение да спят в отделни легла, когато Каролайн тръгна на училище, как Айра се бе настанил в стаята за гости, когато дъщеря им замина в колежа. Ето тези истини никога нямаше да бъдат изречени, та Ела би се затруднила дори само да подхване темата.