— Тук Джон завършва гимназията… или колежа… Тук сме в Големия каньон, без да ти кажа, едва ли ще познаеш… Това е официалната вечеря по случай пенсионирането ми.
Снимки от сватби, от еврейски празненства, по плажове и на излети в планината, снимки на бебета. Ела ги изтърпя до една, усмихваше се, кимаше, изричаше подходящите думи, докато най-сетне, слава Богу, Луис затвори албума.
— Ами ти?
— Какво аз? — сепна се Ела.
— Може ли да разгледам твоите снимки?
— Нямам много снимки — поклати глава Ела.
Което бе самата истина. Когато двамата с Айра продадоха къщата в Мичиган и се преместиха тук, куп вещи оставиха на склад — мебели и зимни палта, безброй кашони с книги. А и всичките си снимки. Твърде болезнено бе да се върне към тях. И все пак може би…
— Чакай малко — каза Ела.
Тя се пъхна в дрешника в задната спалня, придърпа кашоните с дрехи и хавлиени кърпи и напипа старата чанта, в която имаше обикновен бял плик с няколко моментални снимки. Върна се в дневната и подаде на Луис първата — на нея тя и Айра стояха под пръските на Ниагарския водопад по време на медения си месец.
Луис внимателно разгледа снимката, като я накланяше ту на една, ту на друга страна под лампата на помощната масичка.
— Изглеждаш притеснена — рече накрая.
— Нищо чудно — отвърна Ела, като набързо преглеждаше останалите снимки. Спря се на снимката на Айра до табелата „Продадена“ пред къщата им в Мичиган, Айра зад волана на първата им нова кола. Последна бе снимката на Ела и Каролайн.
— Виж — каза тя и я подаде на Луис. Съседката ги бе снимала в деня, когато се прибраха от болницата. Ела бе в дъното, с малко куфарче в ръка, Айра стоеше до вратата с Каролайн на три дни, увита в розово одеялце, с любопитно ококорени очи. — Дъщеря ми — каза тя и се стегна в очакване на коментара. — Каролайн.
— Била е красиво бебе — рече Луис.
— Роди се с черна коса. Дълга и гъста — спомни си Ела. — Имах чувството, че цяла година не спря да плаче.
Набързо прехвърли другите и се спря на последните две снимки. Каролайн и баща й в лодка с гребла, с еднакви шапки, надянали надуваеми жилетки. И накрая Каролайн в деня на сватбата — Ела се е надвесила над нея и оправя диплите на булото й.
— Какво красиво момиче! — възкликна Луис.
Ела мълчеше. Тишината се проточи.
— Месеци минаха, преди да заговоря за Шарла — каза Луис. — Ако и на теб не ти се говори, напълно разбирам. И все пак понякога е приятно просто да си поговориш. Да си спомниш хубавите години.
Тя можеше ли да си спомни хубавите години с Каролайн? Като че ли помнеше единствено присвиването под лъжичката, безкрайните, изпълнени с тревога нощи, очакването, ослушването дали ще проскърца вратата (или прозорецът, ако Каролайн бе наказана). Спомни си как седи на тапицираното със златист плюш канапе под прозореца в дневната, малко като ковчег, но твърде тясно, за да легне вътре в очакване дъщеря й да се прибере.
— Беше толкова… толкова красива — започна Ела. — Висока, с кестенява коса, с прекрасна кожа и толкова… жизнена. Смешна. — Сбъркана, прошепна глас в главата й. — Имаше психическо разстройство — завърши тя. — Маниакална депресия. Биполярно разстройство, май така го наричат сега. Вече учеше в гимназията, когато го открихме. Изпадаше… в различни състояния. — Ела затвори очи, припомняйки си как Каролайн се бе барикадирала в стаята си в продължение на три дни, отказваше да се храни, зад затворената врата пищеше, че в косата й пъплели мравки, усещала ги дори когато спи.
Луис промърмори нещо в знак на съчувствие. Ела продължи да говори, думите сякаш се надпреварваха да се излеят, все едно сдържани твърде дълго.
— Ходихме по лекари. Всякакви лекари. Даваха й лекарства, някои като че ли й помагаха, но в същото време я правеха някак мудна. Трудно й било да мисли, така казваше. — Ела ясно си спомняше, когато предписаха на Каролайн литий, как лицето й бе заприличало на блед кръг, как ръцете й се бяха подули като ръкавици, как се прозяваше по цели дни. — Понякога ги взимаше, после ги спираше, без да ни каже. Отиде да учи в колеж, известно време добре се справяше, а после… — Ела пое дъх на пресекулки. — После се омъжи и като че ли се пооправи. Роди две дъщери. Умря на двайсет и девет.
— Какво се случи? — кротко попита Луис.