— Катастрофа с кола — отвърна Ела.
Което бе истина. Или поне вариант на истината. Каролайн била в кола. Колата се блъснала. Тя бе загинала. Но предхождащите този ден събития също бяха част от истината, а именно отказът на Ела да се намеси. Беше отстъпила пред непрестанните молби на дъщеря си да бъде оставена на мира, да живее своя си живот. Майката бе отстъпила с облекчение, но и с тъга, а също и с огромно гузно чувство, за което дори не можеше да говори — нито пред Айра, нито пред когото и да било друг. Беше продължила да се обажда на Каролайн всяка седмица, но я посещаваше само два пъти в годината за събота и неделя. Фактите бе подменила с измислици — измислица за Дъщерята в комплект с измислица за Съпруга. Показваше снимките като печеливша ръка на покер — Каролайн и съпруга й, Каролайн и Роуз, Каролайн и Маги. Приятелките й охкаха и ахкаха, но Ела не се заблуждаваше — хубави снимки, но в реалността животът на Каролайн бе нещо съвсем друго. Остри назъбени скали се криеха под красивата пяна на вълните, кора от невидим черен лед покриваше плочите на тротоара.
— Злополучна катастрофа — повтори тя, все едно Луис я бе попитал, защото „злополука с кола“ съдържаше достатъчна доза истина, сякаш нямаше нищо общо с писмото, пристигнало в деня след погребението, писмото, изпратено от Хартфорд в деня, когато Каролайн бе загинала, писмото от два реда с разкривен почерк върху лист от ученическа тетрадка.
Не мога повече! Погрижи се за момичетата.
— Ами внучките? — все така кротко попита Луис.
Ела притисна очите си с длани.
— Не ги познавам.
Луис галеше гърба й с топлата си ръка.
— Не е нужно да говорим повече — каза той.
Той обаче нямаше откъде да знае истината, а тя не можеше да му обясни. Как би разбрал предсмъртното желание на Каролайн и как с течение на годините пропъждането на мисълта за него ставаше все по-лесно. „Остави ме на мира“ — така бе пожелала Каролайн и тя я бе оставила, а Майкъл Фелър бе заявил: „По-добре да не ни се бъркаш“, и Ела бе допуснала той да я отблъсне, изпълнена с тъга, примесена с тайничко гузно чувство на облекчение. А ето че тя никога нямаше да опознае внучките си. Беше си получила заслуженото.
27
Роуз се събуди в понеделник, после във вторник и отново в сряда и четвъртък с мисълта, че това ще е денят — денят, в който ще си вземе душ, ще си измие зъбите, ще изведе кучето на бърза сутрешна разходка, после ще се прибере, ще облече костюм, ще обуе чорапогащник, ще извади куфарчето си от дрешника в антрето и ще отиде на работа като всеки нормален човек.
Всяка сутрин се събуждаше, изпълнена с добри намерения и заредена с енергия. Под душа се наставляваше как у китайците йероглифът, означаващ криза, е също като този, означаващ възможност. После разхождаше кучето до Ритенхаус Скуеър, поглеждаше на юг, където сградата с блестяща стъклена фасада, приютила кантората на „Домел, Луис и Феник“, се възправяше като гигантски, извисил се към небето упрек, и сърцето й се свиваше. И не само сърцето, всичките й органи, бъбреците и черният дроб и всичко останало, което се спотайваше в тялото й, се усукваха болезнено и надаваха стон: „Не. Не мога. Не и днес“.
После се прибираше, обаждаше се на Лиса, секретарката си, и обясняваше, че още е болна.
„На грип ми прилича“ — бе изрекла прегракнало в понеделник.
„Без проблем“ — бе отвърнала Лиса, а тя никога не хабеше цели думи, когато и кратки срички бяха напълно достатъчни.
В края на седмицата проявеното от Лиса разбиране очевидно се бе изчерпало и тя прибягна до разточителството на цяло изречение:
„В понеделник ще дойдеш, нали?“
„Определено — бе отвърнала Роуз, като се постара гласът й да прозвучи категорично, професионално, самоуверено. — Естествено — добави. — Разбира се“.
След което рухна на канапето и изгледа поредния епизод от „Сватбени истории“. През седмицата, в която не стъпи на работа, Роуз се бе пристрастила към предаването. То траеше половин час, беше построено като сонет или по-скоро доказателство на теорема по геометрия. Първа част: Запознанство с булката и младоженеца (във вчерашния епизод булка беше Фърн, продавачка в дрогерия, а младоженецът Дейв — брадат шофьор на камион за дълги превози с двайсет години по-възрастен от избраницата си). Втора част: Запознанството. („Влязох да си купя пептобисмол — бе избоботил Дейв, — а на щанда стоеше тя. Красавица и половина, направо ми взе ума“.) Трета част: Планове за сватбата. (Фърн и Дейв бяха си избрали „Радисън“. Вечеря, после танци, двамата синове на Дейв от предишни бракове бяха определени за шафери.) Финал: Големият ден. (Фърн върви по килимената пътека, ефирно видение в бяло. Дейв се бе разплакал. Роуз също впрочем.)