Четири дни поред все същото. Роуз дъвчеше поредната поничка, плачеше при вида на всяка булка, всеки младоженец, всяка рокля, всяка майка и свекърва, всяка първа целувка и всеки първи танц. Разплакваха я неугледни социални работнички от Алабама, учителки от Ню Джърси, чиновнички от Сан Хосе с направо мъжки мустаци, неграмотни момичета с лоша кожа и нескопосано студено къдрене. Всеки друг може да го постигне, мислеше си тя, а кучето се настаняваше в скута й и се заемаше да изближе сълзите. Всеки, но не и аз.
В събота сутринта телефонът започна да звъни. Роуз не вдигна, сложи на кучето каишката, която най-сетне бе успяла да купи, и побърза да излезе, преди да забележи, че все още е по пантофи. Рошавите пантофи със заешки муцуни. Какво пък. Някакъв бездомник я изгледа с възхищение.
— Чудесно изглеждаш, сладурче! — бе подвикнал той. Окуражаващо, отбеляза си Роуз. — Малко едричка за моя вкус, но определено изглеждаш чудесно! — долетя допълнението. Е, поправи се Роуз, дотук с окуражителните думи.
Цели двайсет минути остави кучето да души храстите, противопожарните кранове, броячите на паркинга и дупетата на всякакви четириноги побратими, но когато се прибра, телефонът продължаваше да звъни, все едно не е спирал. Продължи и когато тя се пъхна под душа с натежали като олово крака и пусна струята докрай, решена поне да събере сили да измие косата си. В пет часа Роуз най-сетне вдигна слушалката. — Кажете!
— Къде беше, по дяволите? — поиска да знае Ейми. — В службата ти оставих четиринайсет съобщения на гласовата поща. Пратих ти шест имейла. Онази вечер минах край вас…
Роуз смътно си спомняше тропането на вратата, помнеше как се бе захлупила с възглавницата, докато тропането не престана.
— Секретарката ти казва, че си болна, а приятелката ми Карън те видяла да се скиташ безцелно около Ритънхаус Скуеър по пижама и пантофи.
— Не съм се скитала. И не бях по пижама — възнегодува Роуз, като за момента подмина уточнението за пантофите. — Това беше анцуг.
— Няма значение. Кажи ми какво става. Болна ли си?
Роуз погледна телевизора с копнеж, после се застави да извърне очи.
— Имам нужда да говоря с теб — рече накрая.
— Чакам те в „Ла Сигал“ след петнайсет минути. Не, половин час. Май ти е нужно време да си намериш нормални дрехи. Не вярвам да те пуснат по пижама.
— Не беше пижама! — повтори Роуз, но Ейми вече бе затворила. Тя остави телефона и тръгна да си търси обувки.
— И така — започна Ейми, която вече бе поръчала кафе и две рулца с размерите на ръкавица за бейзбол. — Какво направи той?
— А? — зяпна Роуз.
— Джим — нетърпеливо уточни Ейми. — Знам, че за всичко е виновен тоя гадняр. Кажи ми какво ти е направил и ще измислим начин да му отмъстим.
Роуз се усмихна тъжно. След поредица неподходящи приятели Ейми бе разработила своя философия за провалените връзки и какво да предприеме жената, когато краят настъпи. Първа стъпка: Тъгувай месец (две седмици, ако връзката е включвала секс). Втора стъпка: Ако те е изоставил или ти е изневерил, наслади се на скандално отмъщение (последният й приятел, заклет вегетарианец, с ужас бе установил, че е записан в клуба „Най-странното парче месо, което изядох този месец“). Трета стъпка: Преживей го. Без съжаление, без подсмърчане, без среднощни посещения или обаждания по телефона на пияна глава. Мисли за следващото приключение.
— Та какво направи той?
— Изневери ми — отвърна Роуз.
— Знаех си — поклати глава Ейми и присви очи. — И как ще му отмъстим? Професионално унижение? Анонимно писмо до фирмата? Да подхвърлим някоя гадория в колата му?
— Какво например?
— Пастет от аншоа. Изстискваме половин тубичка в жабката и лексусът никога няма да е същият.
— Не беше само той виновен.
— Какво искаш да кажеш?
— И Маги участваше.
Ейми изплю хапката в чинията си.
— Какво?
— Маги — повтори Роуз. — Заварих ги. — Толкова пъти си бе повтаряла наум, на глас на кучето, че когато най-сетне го изрече пред истински слушател, имаше чувството, че рецитира стихотворение, което е наизустила преди години. — Заварих ги в леглото. Тя беше обула най-новите ми ботуши.
— „Виа Спига“? — Ужасът в гласа на Ейми нарастваше с всяка секунда. — О, Роуз, толкова ми е мъчно за теб.
Но не си изненадана, отбеляза си Роуз.
— Господи! — Ейми вече започваше да заеква. — Тая малко кучка!
Роуз поклати глава.
— Как е могла?
Роуз сви рамене.
— И то след като я приюти, сигурно и пари си й дала, опита се да й помогнеш… — Ейми извъртя очи към тавана. — Какво ще правим?