— Не искам да я виждам никога повече.
— Да де — откликна Ейми. — Представям си колко ще е конфузно в Деня на благодарността. И къде е госпожица Сладострастна?
— Нямам представа — безизразно отвърна Роуз. — При баща ми и Сидел, предполагам.
— Тя поне вече страда — отсече Ейми. — Ами ти?
— О, и аз страдам. — Роуз въздъхна и побутна рулото в чинията си.
— Какво мога да направя? — попита Ейми.
— Само времето ще ме излекува.
— И терапията „бърз тур по магазините“ — заяви Ейми, скочи и задърпа Роуз. — Търговският център ни зове. Що се разведриш. Хайде.
Цял следобед двете обикаляха комплекса „Кралят на Прусия“. В крайна сметка Роуз се сдоби с три големи плика, пълни с непотребни вещи. Накупи едва ли не всичко, което успяваше да спре погледа й, а и да й вдъхне, макар и мимолетна надежда, че животът й — а и тя самата — ще се оправи. Купи си ексфолиращи телове и подхранващи кремове, свещи с аромат на лавандула, самозалепващи чашки за сутиен, изкуствен кокал и извезана с мъниста официална чантичка за двеста долара. Също и червила и блясък за устни, моливи за устни, три чифта обувки и червена кашмирена пола до глезените, която не вярваше, че някога ще облече. Последната спирка бе книжарницата.
— Самопомощ? — попита Ейми. — „По-добър секс чрез йога“? „Десет хитри стъпки да сразим господин Единствен и неповторим“?
Роуз се позасмя, поклати глава и се насочи към отдела „Наскоро излезли романи“. За десет минути успя да натрупа купчина от десет лъскави романа за жени, които бяха открили любовта, бяха я загубили и открили отново.
— Да си знаеш за всеки случай — подхвърли Ейми на път към паркинга, — пастата ще ми е подръка, в случай че размислиш. А и ако решиш, че е наложително безпристрастен страничен човек да си поговори с госпожица Маги.
— Ти не си безпристрастна.
— Е, да, но в телевизията играя на безпристрастна. — Ейми си погледна часовника. — Искаш ли да дойда при теб? Или ти да дойдеш у нас? Отивам у мама на вечеря…
— Добре съм — поклати глава Роуз, като си представи какво означава цяла вечер с майката на Ейми — вечеря с неизменните спагети, последвана от няколко часа за хобито на домакинята — рекламните лица на веригата Кю Ви Си и техните любими аксесоари.
— Обади ми се — настоя Ейми. — Сериозно ти говоря.
Роуз обеща да се обади. Като първа стъпка от възобновеното си нормално съществуване тя подхвърли на кучето изкуствения кокал и се застави да изслуша всичките четирийсет и три съобщения в гласовата си поща. Шестнайсет от Ейми, десетина от службата, три от баща й, няколко рекламни предложения, пет-шестима от гневни кредитори, едно необяснимо обаждане от управителя на Международната фирма за палачинки, който я канеше на интервю в удобно за нея време. На баща си отговори със съобщение, че е жива и здрава, изтри останалите, после си легна и спа непробудно осемнайсет часа. В неделя сутринта — най-най-последния ден за униние според окончателното й решение — тя се обади на Ейми да й каже, че все още е жива, макар и не съвсем наред. Сложи си червило, облече червената кашмирена пола, пъхна един роман в джоба си, сложи каишката на кучето и тръгна към любимата си пейка в парка. Време беше да вземе решение.
— „За“ — прошепна си тя. — Аз съм дипломиран юрист с хубава работа. „Против“ — продължи, а кучето подозрително взе да души обувките й. — Призлява ми дори от мисълта да се върна там.
Роуз отвори книгата, извади писалка от джоба си и взе да пише в полетата около крилатите цитати, красящи първите няколко страници от всички книги, купени при последния набег по магазините. „За“ — ако се върна на работа, ще имам пари. „Против“… — Кучето в краката й излая. Роуз вдигна поглед и забеляза друго куче от непозната за нея порода на петна. С дребно като на котка телце, то бе скочило на пейката и сега седеше до нея и я гледаше с безстрашни черни очи.
— Здрасти — рече Роуз и остави кучето да подуши ръкавицата й. — Как се казваш? — Тя присви очи, за да разчете надписа на каишката, и се зачуди що за име е Нифкин. Чуждестранно най-вероятно. — Върви си у дома — подкани тя непознатото куче, чиито бакенбарди се разтреперваха при всяко вдишване. — Върви да намериш господарите си. — Кучето продължи да я зяпа, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгне. Роуз реши да не му обръща внимание.
„Против“ — продължи тя. Затвори очи и отново усети, че й се повдига при мисълта как ще влезе във фоайето, ще се качи в асансьора и ще се озове на етажа, където се бе влюбила в Джим, а и си бе въобразила, че и той я обича.
— „Против“ — повтори на глас и отвори очи. Нифкин не беше мръднал от мястото си, а пред пейката стоеше малко момиче в червено палто. Детето имаше червени ръкавици и червени гумени ботушки, коса с цвят на кленов сироп, вързана на тънка като морков опашка. Господи, помисли си Роуз, аз да не съм някоя Снежанка?