— Роуз! — сърдечно възкликна Дон. — Как се чувстваш?
— Много по-добре — отвърна тя. Избута настрани списанията за кучета, осъзнала колко празен изглежда апартаментът без Петуния. — Вижте… В момента имам трудности от личен характер…
— Искаш ли да си вземеш отпуск? — попита Дон с невероятна бързина и Роуз заключи, че мисли в тази насока още от първия ден, когато Джим се бе явил на работа, за разлика от нея. — Фирмата поддържа много гъвкава политика… неплатен отпуск, разбира се, но ще запазиш всички преимущества и ще можеш да се върнеш, когато поискаш. Когато се почувстваш готова, разбира се. А пък ако не се получи… — Гласът му заглъхна. Роуз обаче имаше чувството, че така дори чува по-добре какво си мисли. Бягай, все едно казваше Дон Домел. За нас ти си проблем, потенциален скандал, повод за клюки, противно петно от жълтък върху вратовръзката на фирмата. Върви си и не се връщай повече.
— Шест месеца? — попита тя, представяйки си, че до шест месеца ще подреди бъркотията в главата си и ще бъде готова да продължи.
— Чудесно! — откликна Дон. — Ако са ти нужни препоръки, разбира се, винаги можеш да разчиташ…
— Разбира се — в същия тон отвърна Роуз. Сама се учуди колко лесно се получи, колко лесно бе да направи крачката, след като решението бе взето. Работата, която бе превърнала в своя страст, сигурно щеше да бъде прехвърлена на някой друг стръвен млад сътрудник. Възмутителна несправедливост. Джим бе не по-малко виновен от нея. В това не се съмняваше. Джим обаче щеше да остане. Щеше да очаква предложенията да си купи акции от фирмата, повишенията, добавките към годишния отпуск, ъгловия кабинет с изглед към сградата на общината. А тя щеше да получи неплатен отпуск и проформа препоръки. Каквото ще да става, каза си тя. Така да бъде. Тя ще се справи. Все някак ще го преживее.
— … случва се — говореше Дон, който очевидно не бе свършил.
— Моля?
— Случва се — повтори Дон. И ето че най-сетне се отказа от перченето и преструвките и в гласа му се прокрадна истинска доброта. — Не всяка фирма се оказва подходящата.
— Съвсем точно казано — мрачно отбеляза Роуз.
— Обаждай се — рече Дон.
Роуз му обеща, че ще държи връзка, и затвори. После се облегна назад и се замисли. Край на правото, каза си тя.
— Поне засега — произнесе на глас и осъзна, че тези думи никак не помрачиха настроението й. — Домашни любимци — бе следващото, което изрече, и се засмя, защото й се стори странно да се види в такава светлина — Роуз Фелър, изтъкана от амбиция, Роуз Фелър, тъй дълго крайно целеустремена, изоставя скоростната лента, за да стане кучешка бавачка. — Просто си взимам отпуск — каза си тя. После сложи чайника на котлона, пак се върна на канапето, затвори очи и се зачуди какво, за Бога, бе надробила.
28
Маги си спомняше как чу веднъж сестра си, когато се бе върнала от колежа за Деня на благодарността, да заявява драматично по телефона: „Аз живея в библиотеката“. Ето сега Роуз трябваше да види сестричката си.
През първата си седмица в Принстън Маги спа на разни места — дремваше за малко на канапето в дневната на общежитието, на пейка в пералното помещение в сутерена, като внимателно оглеждаше долните етажи на библиотека „Файърстоун“ в търсене на по-постоянно обиталище. Откри го на трето подземно ниво, в югоизточното крило — място, което Маги кръсти „Стаята на болните книги“. Имаше екземпляри с откъснати страници, с пречупени корици, с отлепени гърбове, купчина списания „Нашънъл Джиографик“ в единия ъгъл, книги, написани на някаква къдрава азбука, каквато Маги не бе виждала преди, и три учебника по химия, в чиито таблици липсваха трите по-скоро открити елемента. Цял един следобед Маги държа вратата под наблюдение. Очевидно никоя книга не напускаше Стаята на болните книги, нито пък постъпваха нови. Нещо още по-добро, в близост имаше почти непосещавана дамска тоалетна, която можеше да се похвали не само с умивалници и тоалетни чинии, но и с душ. Мраморните плочки бяха прашасали, но когато Маги пусна крановете, от тях потече чиста вода.
И тъй, на седмия си ден в студентското градче Маги установи своя базов лагер в стая без прозорци, пълна със забравени книги. Криеше се в кабинката за инвалиди в тоалетната, докато и последният студент не биваше изкъшкан от библиотеката и вратата не биваше заключена след него. Тогава пропълзяваше в помещението, разполагаше спалния си чувал помежду два високи шкафа с прашни стари книги, включваше настолния фенер и лягаше върху чувала. Ето така. Уютно. А и съвсем безопасно при заключената врата, докато вещите й бяха надлежно скътани под един от стелажите. Случайно минаващите не биха забелязали, че там има някой, ако не знаеха къде точно и за какво да се оглеждат. Тъкмо такъв ефект търсеше Маги в живота си. Да бъде там, но не съвсем, да присъства, но в същото време да е невидима.