Тя бръкна в джоба на джинсите, които носеше още от пристигането си. Там бяха пачката банкноти, студентските документи, с които се бе сдобила по времето на набезите си в библиотеката, кредитните карти на Джош, както и една на Роуз, ключ, който бе намерила и задържала, макар че едва ли някога щеше да узнае коя врата отключва той. Също и стара поздравителна картичка за рожден ден. В нея се четяха пожелания за много щастлив ден и тя я постави на рафт, откъдето да може да я вижда.
Скръсти ръце на гърдите си и задиша равно в тъмното. Беше тихо тук, на три нива под земята, под тежестта на хиляди книги, тъй тихо, както тя си представяше, че е в гроб. Чуваше цъкането от допира на езика до зъбите си, шумоленето на спалния чувал при всяко свое движение.
Е, помисли си, поне щеше да поспи. Но още не бе уморена. Порови в раницата си, докато намери книжката с меки корици, която бе задигнала от стол, където някой я бе оставил разтворена. „Очите им гледаха Бог“, пишеше в нея, но рисунката на корицата не отговаряше на религиозна книга. На нея чернокожа жена (всъщност изглеждаше възморава, но Маги реши, че трябва да е чернокожа) лежеше по гръб под зелено дърво с доволно, зареяно изражение. Не е добро четиво като „Пийпъл“, каза си тя, но пък по-добро от юридическите списания, които трупаше Роуз, както и от овехтелите учебници по медицина на най-близкия стелаж до спалния й чувал. Маги отвори книгата и се зачете.
29
— Ела, добре ли си? — попита Луис.
— Да — отвърна тя и кимна утвърдително.
— Много си мълчалива — отбеляза той.
— Добре съм — увери го тя и му се усмихна. Седяха един до друг на остъклената веранда на Ела и слушаха свиренето на щурците и крякането на жабите, както и коментара на Мейвис Голд на снощния епизод на „Всички обичат Реймънд“.
— Я ми кажи — подхвана Луис — за какво съжаляваш?
— Ама че странен въпрос — каза Ела.
— Това не е отговор — заяви Луис.
Ела се замисли. Откъде можеше да започне? Реши, че не от истинските поводи за съжаление.
— Знаеш за какво съжалявам. Никога не съм плувала в океана.
— Сериозно? Никога?
— Не и откакто се преместих тук. Не съм го правила от дете. Влязох един ден, носех си кърпа, бях с плувна шапка, но просто ми се видя твърде… — Отнело й бе половин час да намери място за паркиране, а плажът бе изпълнен от моми чета с шокиращо миниатюрни бикини и момчета в ярки ги щета. Десетина различни песни гърмяха от десетина различни радиа и въздухът трептеше от високи младежки гласове слънцето блестеше някак прекалено силно, океанът изглеждаше твърде голям и тя се върна в колата си, преди още да стъпила на пясъка. — Струва ми се, че съм твърде стара заключи.
Той се изправи и поклати глава.
— Няма такова нещо. Да вървим.
— Луис! Сега ли? Много е късно!
— Плажът едва ли има работно време — възрази той.
Тя се втренчи в него и в главата й изникнаха милион причини да не отива. Беше късно, имаше среща рано на другата сутрин, тъмно беше и кой знае кого щяха да заварят там. Среднощното отскачане до плажа бе за тийнейджъри и младоженци, не за старчоци с артрит и слухови апарати.
— Хайде — дръпна я той за ръцете. — Ще ти хареса.
— Не ми се вярва — измърмори тя. — Може би друг път. — Но кой знае как вече бе изправена и излизаше през вратата, после двамата минаха на пръсти покрай тихия апартамент на Мейвис Голд като заговорници или деца, тръгнали да вършат лудория.
Плажът бе на десет минути път. Луис спря колата точно до пясъчната ивица, задържа вратата й и й помогна да слезе.
— Остави си обувките — нареди той.
И ето я водата, която бе виждала стотици пъти от колата си, от прозорците, по пощенските картички и лъскавите брошури, които я бяха примамили в „Голдън Ейкърс“. Беше там, в непрестанно движение, с издигащи се пенести вълни, които се разливаха по пясъка и гъделичкаха босите й крака.
— О! — възкликна тя и леко подскочи. — Студена е!
Луис се приведе, нави ръкавите си, после нави и нейните. Хвана я за ръка и нагазиха до над глезен, почти до коляно във водата. Ела застана неподвижно, като усещаше как водата я блъска и придърпва, докато пренареждаше пясъка по брега. Чуваше тътена на вълните, долавяше мириса от рибарски огън някъде далеч по брега. Пусна ръката на Луис.
— Ела? — погледна я въпросително той.
Тя влезе две крачки по-навътре, после три, водата вече бе над коленете й, над бедрата й. Широката й памучна риза се вееше около нея и се надуваше при всяка прииждаща вълна. Водата бе режещо студена, по-студена от тази в езерата през момичешките й години и зъбите й затракаха, докато тялото й се приспособи към температурата.