— Хей, внимавай! — извика той.
— Добре — викна тя в отговор. Внезапно изпита страх. Помнеше ли изобщо как се плува? Беше ли то от нещата, които не се забравят? Може би трябваше да изчака да е по светло или поне да си бе донесла хавлия…
Край вече, помисли си. Край. Бояла се бе двайсет години — дори по-дълго, ако се брояха ужасните нощи, когато Каролайн я нямаше и тя не знаеше къде е — но тук нямаше защо да се бои. Не и сега. Плуването й бе любимо на младини. Чувствала се бе неуязвима във водата и свободна, с усещането, че може да направи всичко, че може вечно да плува, чак до Китай. Край вече, повтори си и се оттласна с крака напред. Една вълна я удари в лицето. Тя изплю солената вода и премина през нея с ръце, протегнати в тъмната вода, и крака, пляскащи неуверено, преди да намерят ритъма си. И ето че той се появи. Водата я държеше, тя отново плуваше.
— Хей! — извика Луис. Ела почти очакваше да види сестричката си Емили, щом се обърне, застанала на брега, бледа и настръхнала от студа, да подвиква: „Ела! Много навътре си! Връщай се, Ела!“
Обърна се и едва не се засмя, като видя как Луис плува след нея със стиснати зъби и високо вдигната глава (за да запази слуховия си апарат, досети се тя). Ела се понесе по гръб с развявана от вълните коса, докато той я настигна. Тогава се протегна да помилва леко ръката му и стъпи на пясъка.
— Ако знаех, че ще плуваме, щях да си взема банския — изпъхтя той.
— И аз не знаех! — възкликна тя. — Дойде ми отвътре!
— Е, стига ли ти вече?
Тя вдигна крака, сви колене към гърдите си и се остави водата да я държи. Чувстваше се като яйце в канче с гореща вода — издигана към повърхността и обгърната отвсякъде.
— Да — отвърна най-сетне, започна да гребе с ръце и редом с Луис заплува към брега.
По-късно, седнала върху сгъваема масичка за пикник, увита в одеяло, което Луис бе изровил от багажника си, тя каза:
— Попита ме преди малко за какво съжалявам.
— Това беше, преди да се топнем — уточни той, сякаш солената вода бе заличила паметта му.
— Да — потвърди Ела. — Преди. Но сега искам да ти кажа истината. — Пое си дълбоко въздух, върнала си усещането за водата, която я държеше и й вдъхваше смелост. Спомни си как като момиче плуваше по-навътре от всички други деца, по-навътре и от възрастните, тъй далеч, та Емили после се кълнеше, че се виждала само като точица във водата. — Съжалявам, че внучките ми са изгубени за мен.
— Изгубени за теб? — повтори Луис. — Защо?
— Когато Каролайн почина, баща им ги отведе. Преместиха се в Ню Джърси и той не искаше да общувам с тях. Беше много сърдит — на мен, на Айра, на всички. Сърдит бе и на Каролайн, но нея я нямаше, за да й излее яда си, а ние бяхме там. Аз бях там. — Тя се уви по-плътно в одеялото. — Не го обвинявам за това. — Сведе поглед към ръцете си. — Донякъде бях… — Тя отново пое въздух. — Облекчена, може да се каже. Каролайн бе толкова мъчна, а Майкъл тъй гневен, та бе по-спокойно да не се разправям повече с тях. Затова избрах лесния начин. Спрях да се опитвам. Сега те са изгубени.
— Може би трябва да опиташ отново — промълви Луис. — Може пък да се зарадват да получат вести от теб. На колко години са?
Ела замълча, макар да знаеше отговора. Маги трябваше да е на двайсет и осем, а Роуз — на трийсет. Нищо чудно и двете да бяха омъжени, със съпрузи и деца, с променени фамилии и да не им бе нужно някаква си непозната старица да разравя тъжните спомени с името на покойната им майка на уста.
— Може би — глухо отвърна тя.
Луис кимна усмихнат и тя разбра, че няма да е нужно да отговаря на повече въпроси тази вечер.
30
Принстън нямаше да е проблем. Но парите — да. Маги добре знаеше, че математическите й умения не са блестящи, ала двеста долара минус двайсетте долара, похарчени за храна във „Вава“ в дните, когато не бе успявала да се промъкне в столова или да се добере до безплатна пица и сладолед в почивка между лекции, плюс крадените кредитни карти, които тя се боеше да използва, не даваха сума, достатъчна да финансира нов живот. Нямаше да стигне дори за самолетен билет до Калифорния, какво оставаше за депозитна вноска за жилище и козметика.
Трябва да има още пари, шепнеше си Маги. Бе изречение от разказ, прочетен в друга изоставена книга, за момченце, яздещо кон тренажор, на което се явяват победителите в истинските конни състезания. И колкото по-усилено язди, толкова повече се усилва шепотът в главата му. Трябва да има още пари.