Тя обмисли вариантите си, докато седеше в студентския център, обхванала чашата с чай за деветдесет цента. Трябваше й работа, за която да получава пари в брой и единствената налична възможност беше изписана на листовка, която бе откъснала от стената в библиотеката. Остави настрани чашата с чай и внимателно разгърна жълтия лист. „Търси се домашна помощничка — пишеше там. — Леко почистване и поръчки, веднъж седмично“. Следваше телефонен номер с начални цифри 609.
Маги извади клетъчния си телефон — баща й го беше купил и сметките за него постъпваха директно в службата му — и набра номера. Да, информира я глас на възрастна жена, мястото все още било свободно. Веднъж седмично, лека работа, но ако Маги проявявала интерес, трябвало сама да си осигури транспорта.
— Може да вземете автобуса от Насау Стрийт — поясни жената.
— Имате ли нещо против да ми плащате в брой? — попита Маги. — Още не съм си открила сметка тук. Имам у дома… — и небрежно остави фразата недовършена.
— В брой ме устройва — последва отривист отговор. — Стига да се справите с работата.
И тъй, в четвъртък сутринта Маги стана много рано, прекоси библиотеката тиха като мишка, преди да е включено осветлението, като преди това скри грижливо вещите си. Самата тя се спотаи в банята на първия етаж, заслушана как охраната отключва главния вход. Десет минути след начало то на работното време тя излезе от библиотеката и пое към Насау Стрийт.
— Здравейте — провикна се жената на верандата. Беше ниска и слаба, с бяла коса, спускаща се под раменете. Носеше бяла спортна мъжка риза, клин и тъмни очила, макар времето да бе облачно. — Вие сигурно сте Маги — каза тя, като кимна към нея. С една ръка хвана парапета за равновесие, а другата протегна към Маги. Сляпа е, даде си сметка Маги и внимателно пое ръката на жената. — Аз съм Корин, заповядайте вътре — покани я стопанката и я поведе в голямата викторианска къща, която вече изглеждаше безукорно чиста и подредена. В антрето имаше дървена пейка с шкаф над нея, във всяко от многобройните отделения, на които беше поставен чифт обувки. На закачалката редом висяха шлифер и зимно палто, а на лавицата над тях лежаха спретнато подредени чадър, шапка и ръкавици. До закачалката бе подпрян бял бастун.
— Не вярвам работата да ви затрудни — каза Корин, като внимателно и на малки глътки отпиваше кафе от лимоненожълта чаша. — Подовете трябва да се метат и мият — подхвана тя, като отмяташе задачите на пръсти. — Много държа да отделяте стъклените и хартиените отпадъци за рециклиране. Ще сортирате прането, ще изпразвате миялнята и…
Маги я изчака да продължи.
— Да? — накрая попита тя.
— Цветя — изрече Корин и предизвикателно вирна брадичка. — Искам да купувате цветя.
— Добре — съгласи се Маги.
— Сигурно се питате защо са ми — подхвърли Корин. Маги не се бе запитала и нищо не отговори. — Нали не ги виждам — поясни Корин, — но пък знам как изглеждат цветята и мога да усещам аромата им.
— О — промълви Маги и тъй като „О“ й се видя недостатъчно, добави: — Аха.
— Предишната помощничка казваше, че носи цветя — каза Корин и нацупи устни. — Но не бяха истински. — Устните й се свиха. — Пластмасови. Смяташе, че няма значение.
— Ще ви намирам истински цветя — обеща Маги.
— Много ще съм ви благодарна — кимна Корин.
На Маги й отне по-малко от четири часа да свърши всичко, поискано от Корин. Не беше опитна в къщната работа, тъй като Сидел нямаше доверие на момичетата, че ще свършат нещо както трябва и бе наела армия от прислужнички, които да поддържат в изряден вид стаите й, изпълнени с метал и стъкло. Ала Маги се справи добре — обра всяка прашинка от подовете, сгъна прането и прибра чиниите и приборите по шкафове и чекмеджета.
— Наследих тази къща от родителите си — обясни Корин, докато Маги работеше. — В нея съм израсла.
— Много е хубава — каза Маги, което беше истина. Но беше също така и тъжна. Шест спални, три бани, широко извито стълбище в центъра, а единствената обитателка бе сляпа жена, която спеше на тясно единично легло само с една ниска възглавница и която не би могла да оцени цялото просторно пространство, нито как слънчевата светлина нахлуваше през големите прозорци и заливаше дървените подове.
— Готова ли си да идеш на пазар? — попита Корин.
Маги кимна, после си припомни, че кимането не върши работа.
— Напълно — отвърна тя.
С връхчетата на пръстите си Корин извади банкнота от портмонето си.
— Това двайсет долара ли са?
Маги погледна банкнотата и потвърди, че е двайсетачка.
— Банкоматът пуска само такива — поясни Корин. „Защо ме питаш тогава?“, рече си наум Маги. После осъзна, че може би я подлагат на изпит. Веднъж и тя да успее да го изкара от пръв път. — Иди до супермаркета на Дейвидсън. Малко по-нагоре на същата улица.