— Е, щом си сигурна — измърмори баща й и насочи цялото си внимание към сладоледа, рядко лакомство за него, както Роуз добре знаеше, защото Сидел не допускаше в дома им нищо по-калорично от плодово мляко и солети още от началото на деветдесетте години.
— Добре съм — повтори Роуз. — Няма защо да се тревожиш за мен. — Наблегна силно на „мен“, за да стане ясно за кого трябваше да се тревожи баща й.
— Би ли й се обадила? — помоли Майкъл.
— И какво да й кажа?
— Тя няма да говори с мен — тъжно въздъхна той. — С теб може пък да склони да приказва.
— Аз нямам какво да й кажа.
— Роуз. Моля те.
— Добре — троснато заключи тя. Същата вечер нагласи будилника си за един часа през нощта и когато той иззвъня, опипом се добра до слушалката в тъмното и набра номера на клетъчния телефон на Маги.
Едно позвъняване. Второ. А после гласът на сестра й, сияен и весел:
— Ало?
Господи! Роуз изсумтя с отвращение. На фона се чуваха шумове от забава, други гласове.
— Аалоо! — изчурулика Маги. — Кой се обажда?
Роуз затвори. Помисли си, че сестра й е като клатушкаща се играчка. Лута се, прави гафове, задига ти обувките, парите и гаджето, но абсолютно никога не пада.
На сутринта след първия тур кучешка разходка се обади на баща си в службата му.
— Жива е — докладва тя.
— О, слава Богу! — с нелепо облекчение възкликна баща й. — Къде е тя? Какво каза?
— Не говорих с нея — отвърна Роуз. — Само чух гласа й. Блудната дъщеря е жива и здрава, отдадена на забавления.
Баща й помълча, после каза:
— Трябва да се опитаме да я открием.
— Моля, опитай се — съгласи се Роуз. — И като успееш, поздрави я от мен. — После затвори телефона.
Нека баща й си търси въртоглавата дъщеря. Майкъл и Сидел да се помъчат да я върнат у дома. Веднъж Маги Фелър да е проблем на някой друг.
Излезе и се гмурна в света, който бе открила едва след като напусна редовната си служба и започна да прекарва дните си в кръстосване на градските улици, често с букети от кучешки каишки в ръце. Градът между девет и седемнайсет часа съвсем не бе оня призрачен свят, който си бе представяла. Изпълнен бе със съвсем различно население — таен град на майки и бебета, работещи на смени, студенти и доставчици, пенсионери и безработни, изпълнили улици и ъгли, за които тя не бе подозирала при всичките си години в института по право и в юридическата фирма. Откъде една неомъжена и бездетна адвокатка ще е чувала за Парка на трите мечки, малко кътче за игра помежду Спрус и Пайн Стрийт? Нима жена, която пътуваше по един и същи маршрут за работа, би могла да знае, че на всяка от петстотинте сгради по Деланси се развяваше различен флаг? Как би й хрумнало, че магазините и бакалиите ще са тъй оживени по обед, пълни с хора по джинси и пуловери, вместо с делови костюми и куфарчета? Кой да знае, че лесно ще запълва часове със занимания, които преди сместваше в няколкото минути свободно време?
Дните й започваха с кучета. Имаше личен ключ за „Красиви лапички“ и всяка сутрин, по време, когато обикновено си купуваше двойно черно кафе и се отправяше към службата, сега отключваше кучкарника, слагаше нашийници на две, три или четири кучета, напълваше джобовете си с бисквити и полиетиленови пликчета за нечистотиите и поемаше към Ритънхаус Скуеър. Прекарваше четирийсет и пет минути в парка, заобиколен от магазини за дрехи, книжарници, изискани ресторанти и високи жилищни сгради, като оставяше подопечните си да душат тревата, храстите и другите кучета. До обяд изпълняваше разни задачи. Оставяше рецепти в аптеката, прибираше дрехи от химическо чистене, сновеше по тротоари и странични улици с натежали от ключове джобове, отваряше врати на декоратори, озеленители, екстерминатори, лични готвачи и дори коминочистачи.
Следобед подхващаше поредния тур разходки и се отправяше обратно към Ритънхаус Скуеър за срещата си с момиченцето, петнистото куче и жената, която ги придружаваше.
През осемте си седмици като разводачка на кучета тя бе развила жив интерес към момиченцето Джой, кучето Нифкин и жената, която вероятно бе майка на детето. Те идваха в парка всеки следобед между четири и четири и половина. В продължение на час Роуз подхвърля топки за тенис на следобедните си кучета и разсъждаваше над въображаемия живот на жената, момичето и кучето. Представяше си съпруг, умерено красив и представителен. Настани ги в голяма къща с камини и ярки тъкани килимчета, дървен шкаф, претъпкан с всевъзможни играчки и плюшени животни за момиченцето. Пращаше ги на семейни излети до крайбрежието, екскурзии в планината. Виждаше ги как слизат от самолет: бащата тегли голям куфар на колелца, майката — среден, а момиченцето — съответно малка пътна чанта. Татко Мечо, мама Меца и малкото Мече, а зад тях безгрижно припка кученцето. В съзнанието си им отреждаше спокоен и щастлив живот — добри служби, достатъчно пари, вечери у дома в делничните дни в тесен семеен кръг, като родителите подканят дъщеричката си да си изпие млякото, а тя тайничко пуска зеленчуците си на кученцето на име Нифкин.