Сърцето на Ела замря.
— Имаш ли компютър? — попита тя, несмееща да се надява.
Госпожа Лефковиц махна пренебрежително със здравата си ръка.
— То се знае, кой няма? Получих го като подарък от сина си. Портокалов. От чувство за вина — поясни тя, очевидно в отговор на неизречените от Ела въпроси „Какъв цвят е?“ и „Защо?“. — Не ме посещава често, та затова ми купи компютъра, да ми праща по имейл снимки на внучетата. Искаш ли да се върнем и да издирим внучките ти? — с надежда попита тя.
Ела прехапа устна. Чуваше вик в душата си „Издири ги!“ в спор с много по-познатия настоятелен глас „Забрави това“. Изпитваше вълнение и крехка надежда, примесени с неподправен ужас.
— Ще си помисля — каза тя накрая.
— Не мисли — нареди госпожа Лефковиц, като се възправи в целия си ръст от метър и петдесет сантиметра и заби бастуна си на косъм от крака на Ела. — Ти не мисли, само прави.
— Какво?
— Йода — обясни госпожа Лефковиц и поде мъчния процес на обръщане в обратна посока. — Да вървим.
33
— Излезе от вратата като призрак в мъглата — изрече младеж в смачкана бяла ленена риза, когато Маги излезе от библиотека „Файърстоун“ в десет часа едно утро, в което нямаше помен от мъгла.
Маги го погледна, когато той тръгна редом с нея, също нарамил раница — небрежно, но с известен стил. Имаше издължено бледо лице, кестенява коса, която се къдреше покрай ушите, а облеклото му — ленената риза и изгладени ленени панталони с цвят екрю — беше съществено отклонение от неофициалната униформа за студентското градче — джинси и тениска.
— Няма мъгла — отбеляза тя. — И това не беше ли от песен?
— Съвършено никаква пречка — заяви той. Посочи книгата „Моята Антония“, която Маги носеше под мишница. — Жените в литературата?
Маги сви рамене, което можеше да бъде и да, и не, като прецени, че колкото по-малко каже, ще е по-добре. През седмиците й в студентското градче, ако не се броеше първата вечер на купона, не бе казвала повече от „Благодаря“ и „Извинете“ на другите студенти. Което напълно устройваше Маги. Имаше си Корин, с която да разговаря. Имаше си книгите. Имаше удобен стол, разположен в слънчевата читалня на библиотеката, любима масичка в Студентския център, когато й се приискаше смяна на обстановката. Прочела бе „Зора Нийл Хърстън“, „Големите надежди“, сега се бореше с „Приказка за два града“, препрочиташе „Моята Антония“ и се потеше над „Ромео и Жулиета“, която се оказа много по-мъчна, отколкото предполагаше филмът на Баз Лърман. Разговорите със студентите обикновено водеха до въпроси, а въпросите можеха да доведат единствено до неприятности.
— Ще ви изпратя — каза младежът.
— Няма нужда — увери го Маги и се опита да се отдалечи.
— Не е проблем — весело рече младежът. — В Макош е, нали?
Маги нямаше представа къде се събират „Жените в литературата“, нито къде се намира Макош, но отново кимна и ускори крачка. Младежът с лекота прие темпото й. Дълги крака, каза си Маги смутена.
— Аз съм Чарлс — представи се младежът.
— Аз съм заета — накрая отвърна тя. — Не проявявам интерес.
Чарлс спря и й се усмихна. Приличаше малко на лорд Байрон от снимка, която Маги бе видяла в една от присвоените книги — дълъг и тънък нос, спотаена усмивка в устните. Не изглеждаше надарен и атлетичен. Не беше неин тип.
— Дори не сте ми чули болката още — каза той.
— И болка ли имате? — унило промълви Маги.
— И още как — потвърди Чарлс. — Аз… Неудобно ми е да го кажа, но така се случи, че имам нужда от жена.
— Да бе, като всички други — рече Маги и дотолкова забави ход, че чак коленете й се подгънаха. Реши, че щом не може да избяга от него, ще го принуди да побърза напред, за да не изпусне семинара си.
— Не, не в този смисъл — усмихна се той и отново влезе в темпото й. — В класа по драматургия съм, трябва да покажем сцени и ми е нужна жена, тип наивка, за да представи скеча ми.
Маги го погледна.
— За актьорска игра ли говорите? — Тя спря и се втренчи в него. Отбеляза си, че е висок. Имаше и хубави сиви очи.
Чарлс кимна.
— Именно — каза той и двамата с Маги продължиха към Макош Хол. — Надявам се да поставя едноактна пиеса в театър „Интим“ през пролетта. — Той използва френското произношение и в първия миг Маги не, го разбра. Сто пъти бе минавала покрай тази сграда и все си мислеше, че се произнася, както се пише. Това я уплаши — за колко ли неща още бе в грешка, та, макар и да бъркаше само наум? — Ако сцената се получи добре, ще е успешна първа стъпка. И тъй — заключи той, — ще помогнете ли на своя събрат?
— Не сте ми никакъв брат — отсече Маги. — И въобще не знаете мога ли да играя.