— Но вие можете, нали? — не се предаваше Чарлс. — Нещо във вида ви ми го подсказва.
— И какъв е видът ми?
— Драматичен — без колебание отговори той. — Но аз прекалено избързвам. Дори не знам името ви.
— Маги — отвърна тя, забравила за миг желанието си да бъде известна като М.
— Аз съм Чарлс Вилинч. И съм прав, нали? — попита младежът. — Вие сте актриса, познах ли?
Маги само кимна, с надежда той да не разпитва за подробности, тъй като не смяташе, че изявите й като беквокал на „Уискърд Бискит“ или пък появата на бедрото й в клипа на Уил Смит биха го впечатлили особено.
— Бих искала да ви помогна, но… едва ли ще мога — каза Маги с искрено съжаление, защото идеята да изпълнява главната роля в пиеса, пък била тя и несръчното едноактно творение на студент, извънредно много я привличаше. Това можеше да е стартът й, помисли си тя. Принстън не бе толкова далеч от Ню Йорк. Може би в града щеше да се чуе за пиесата и звездата в нея. Може би някой агент или режисьор щеше да вземе влака, за да я види. Може би…
— Защо не си помислите днес върху това? — предложи Чарлс. — Ще ви се обадя довечера.
— Не — отвърна Маги, като обмисляше бързо. — Не… телефонът ми не работи.
— Тогава да се видим на кафе — не се смути той. — Не мога…
— На билков чай тогава — упорстваше Чарлс. — В девет часа в Студентския център. Ще ви чакам там. — И той тръгна, като остави Маги пред входа на лекционната зала, където студенти — главно момичета, някои от които държаха също като нея „Моята Антония“ — се изливаха вътре като поток. За момент Маги спря, като си мислеше „Защо не“, докато множеството се движеше покрай нея. По-трудно щеше да се обърне в обратна посока, отколкото просто да последва тълпата вътре. Реши, че, като седне най-отзад, никой няма и да забележи. Освен това бе любопитна какво щеше да каже преподавателят за книгата. Може би дори щеше да научи нещо.
34
— Добре ли върви животът ти? — отправи въпрос Ейми към Роуз една сутрин, докато закусваха палачинки с боровинково сладко във „Ведро утро“. Ейми, в прилепнали черни панталони и тъмносиня блуза, бе на път за летището — отиваше в командировка в провинциалните райони на Джорджия и Кентъки, където щеше да изнася лекции върху съоръженията за пречистване на отпадни води. („А те миришат — казала бе тя на Роуз — точно както можеш да си представиш“.) Роуз, в обичайното си вече облекло от широки панталони в цвят каки от армейския резерв, бе тръгнала да замени в антикварната книжарница десет наскоро прочетени любовни романчета с още толкова нови, а после да разходи кучето Скип, порода шиперк.
Роуз дъвчеше и мислеше над въпроса.
— Добре съм — бавно отвърна тя, докато Ейми грабна с тънките си пръсти парче бекон от чинията й.
— Не ти ли липсва работата?
— Липсва ми Маги — избъбри Роуз с пълна уста. Вярно беше. „Ведро утро“ се намираше в стария квартал на Маги, съвсем близо до жилищната сграда, откъдето Маги бе изхвърлена, преди да се нанесе да живее при Роуз. Докато Роуз бе в колежа, а после учеше право, Маги прекарваше уикенда при нея веднъж или два пъти в семестъра, а после, когато Роуз постъпи на работа, навестяваше сестра си в Южна Филаделфия за ранен обяд, за по някое питие или за да я заведе на покупки в търговския център „Пруски крал“. Роуз пазеше мили спомени от многобройните апартаменти на Маги. Без значение къде живееше, накрая стените винаги се оказваха боядисани в розово, Маги курдисваше античния си сешоар на стойка в ъгъла, пригаждаше някъде бар с напитки, където шейкърът за мартини винаги бе в готовност и под ръка.
— Разбра ли се къде е тя? — попита Ейми, като избърса ножа си за масло със салфетка и го използва да провери състоянието на червилото си.
Роуз поклати глава, усетила познатата смесица от чувства, които Маги предизвикваше у нея — гняв, раздразнителност и съчувствие — да се надига в гърлото й.
— Не знам — отвърна тя. — И не съм сигурна искам ли да знам.
— Доколкото познавам Маги, ще се появи рано или късно — каза Ейми. — Ще й потрябват пари или кола, или кола, пълна с пари. Телефонът ти ще иззвъни и ето ти я нея.
— Знам — въздъхна Роуз. Липсваше й сестра й… само дето „липса“ не бе точната дума. Естествено, липсваше й нейната компания за закуска, педикюр или походи по магазините. Установи дори, че й липсва шумотевицата на Маги, тропането й, това как включваше термостата на трийсет и пет градуса, от което жилището й заприличваше на тропиците, и как в устата на Маги дори най-баналната история се превръщаше в приключенска драма. Спомни си как Маги се опитваше да прекара през тоалетната чиния на Роуз куп изцапани с грим салфетки, като крещеше срещу отвора: „Налапай ги всичките, кучко!“; Маги, която разигра луда сцена пред щанда за шампоани и сапуни, защото свършили нейната марка балсам за боядисана коса; типичното за нея небрежно щракане с пръсти, с което караше Роуз да се помръдне и да й направи място на канапето; песента, която сестра й пееше под душа: „Това трябваше да съм аз… трябваше да съм аз…“.