Той затвори книгата. Маги пое дълбоко дъх. Кожата по голите й ръце бе настръхнала.
— У, мрачно — промълви тя. — Но аз не съм Маргарет.
— Не си ли?
— Не. Само Маги. По-точно Маги Мей — засмя се притеснено тя: — Като у бележития поет Род Стюарт. Майка ми харесвала песента.
— Какво представлява майка ти? — попита Чарлс.
Маги го погледна, после отклони очи. Обикновено в този момент от общуването си със съответния мъж Маги поднасяше свой собствен трагичен вариант на майчината си смърт и я полагаше в скута му като пакетче в ярка опаковка. Понякога майка й умираше от рак на гърдата, друг път ставаше жертва на автомобилна катастрофа, но неизменно историята биваше украсена с подробности и драматизъм. Химиотерапията! Полицаят на вратата! Погребението и двете момиченца, плачещи над ковчега! Ала на Чарлс не й се искаше да предлага тази версия. Склонна бе да му разкаже нещо близко до истината, което я разтревожи, защото, ако му кажеше истината за това, какво ли още щеше да се изкуши да изтърси?
— Няма много за разправяне — отвърнах престорено безгрижие.
— О, сигурен съм, че не е вярно — възпротиви се той.
Усещаше погледа му върху себе си. Ясно й бе какво предстои. Защо не се приближиш? Или: да ти налея ли питие? А миг по-късно щеше да усети устните му на шията си или ръката му през раменете си, която да се прокрадва към гърдите й. Твърде много пъти беше танцувала този танц.
Само че така и не чу думите, нито устните му я допряха. Чарлс си остана на мястото.
— Добре тогава, не споделяй с мен — каза с усмивка той, приятелска усмивка, както тя установи с облекчение.
Маги погледна към античния на вид часовник на бюрото му. Минаваше един.
— Трябва да вървя да си прибера прането — съобщи тя.
— Ще те изпратя — предложи Чарлс.
— Не, няма нужда.
Но той поклати глава и взе раницата си.
— Не е безопасно да се движиш сама.
Маги едва не прихна. Не беше виждала по-безопасно място от „Принстън“, По-сигурно бе от детско басейнче, от бебешка седалка за кола. Най-тежкият инцидент тук бе някой да си изпусне подноса в стола.
— Настоявам. Освен това съм гладен. Била ли си в „Пи Джей“?
Маги поклати глава. Чарлс изобрази престорен ужас на лицето си.
— Традиционно заведение за Принстън. Превъзходни палачинки с шоколад. Хайде — подкани я той и задържа вратата пред нея, — аз черпя.
36
Роуз Фелър бе очаквала настъпването на този ден.
След като три месеца разхожда кучета, прибира дрехи от химическо чистене, препуска до аптеката, бакалията и видеотеката, цяло чудо беше, че не срещна някое познато лице от далеч не изпълнените й с блаженство дни в „Луис, Домел и Феник“. И тъй, един слънчев и топъл априлски ден Шърли, стопанката на Петуния, й връчи плик, надписан с познатия адрес, и най-небрежно подхвърли: „Би ли го оставила в кантората на адвокатите ми?“ Роуз преглътна мъчително, пъхна плика в чантата си, преметна я през рамо, яхна велосипеда и пое към Арч Стрийт и високата лъскава сграда, където някога работеше.
Възможно бе, мислеше си по пътя, никой да не я разпознае. През целия си престой в „Луис, Домел и Феник“ бе с костюми с панталони и обувки с високи токове (и влюбена, настойчиво напомни клеветническият глас в съзнанието й). Днес бе по шорти, къси чорапи, чийто десен изобразяваше тигани, яйца на очи и чашки за кафе (част от оскъдното наследство от Маги), и обувки с дебела подметка, удобни за каране на велосипед. Косата й, израсла до под раменете, бе сплетена на две плитки — по мъчния начин Роуз бе установила, че това бе едва ли не единствената прическа, подходящи за под каска. И макар да не бе отслабнала, откакто без време напусна света на правораздаването, фигурата й изглеждаше различна. От карането на велосипеда и ходенето пеша по краката и ръцете й се бяха оформили мускули, а бледият й офис тен бе заместен от загар. Бузите й руменееха, сплетената коса блестеше. Това поне бе в плюс за нея. Давай да се свършва, каза си тя, като излезе от асансьора и тръгна към бюрото на рецепцията с набиващите се на очи тук загорели боси крака и обувки, чаткащи по настлания с плочки под. Да се свършва. Не е чак толкова трудно. Ще остави плика, ще вземе подпис и…
— Роуз?
Със секнал дъх и слаба надежда, че чутото е плод на въображението й, а не иде от един офис отсреща през фоайето, тя се обърна и видя Саймън Стайн, инициатор на учрежденски игри по софтбол с русоляво кестенява коса, твърде ярка на луминесцентното осветление, и вратовръзка в червено и златисто над загатнатото шкембенце.