— Не знам. Никога не съм била там на късна закуска.
— Трябва да отидем — отсече Саймън.
„Ние?“, отбеляза си наум Роуз.
— Защото това ще ядеш — продължи той. — Започваш със стриди, стига да ги обичаш… Обичаш стриди, нали?
— Разбира се — отвърна Роуз, която не бе вкусвала стриди.
— А после яйца по бенедиктински с бланширан омар. Много добро ястие. — Той й се усмихна. — Давай нататък.
— „Пенанг“ — каза Роуз. Това бе нашумял нов малайзийски ресторант в Чайнатаун. Само бе чела за него, но Саймън Стайн не го знаеше.
— Ориз с кокос, пържени пилешки крилца, мариновано говеждо и пролетни рулца с пресни скариди.
— Иха! — възкликна Роуз. В този момент сервитьорката им поднесе супата. Тя загреба с лъжицата, вкуси, притвори очи и устата й се изпълни с гладката смес от гъста сметана, беглия солен аромат на океан, божествени миди и картофи, които се топяха върху езика. — Изчерпах си мазнините за цяла седмица — рече тя, щом се свести от изживяването.
— Не се брои, ако те черпят — възрази Саймън Стайн и предложи на Роуз кракери със стриди. — Опитай това.
Роуз опразни купичката си до половина, преди да й хрумне да заговори отново.
— Божествена е — възхити се тя.
Саймън кимна, сякаш не очакваше нищо друго, освен похвалата й за супата.
— Я ми кажи нещо повече за този твой отпуск.
Роуз преглътна мъчително.
— Ами… ъъ…
Саймън Стайн я наблюдаваше с шеговито изражение.
— Да не си болна? — попита той. — Защото това е един от слуховете.
— Един от слуховете? — повтори Роуз.
Саймън кимна и отмести настрани опразнената си купичка.
— Слух номер едно е загадъчна болест. Слух номер две е, че искат да те вербуват „Пепър и Хамилтън“. Слух номер три…
Точно тогава отново се появи сервитьорката с плато от златистокафяви филенца. Саймън се зае да изстисква лимон върху тях и да соли допълнително пържените картофи.
— Та какъв е слух номер три? — напомни му Роуз.
Саймън налапа две препържени миди, изгледа я с невинно ококорени сини очи под светлите мигли и избърбори нещо нечленоразделно.
— Какво? — не разбра Роуз.
Саймън глътна и повтори:
— Мислят си, че имаш любовна връзка с един от съдружниците.
Ченето на Роуз увисна.
— Аз…
Саймън вдигна ръка.
— Не е нужно да казваш нищо. И въобще, не биваше да ги споменавам.
— Всички ли мислят така? — попита тя, като се мъчеше да скрие стъписването си.
Саймън си сипа сос тартар и поклати глава.
— Не, повечето залагат на кожна туберкулоза или дископатия.
Роуз изяде няколко панирани миди, като се помъчи да изглежда безгрижна и да не чувства абсурда на положението си. Ала, естествено, то беше абсурдно. Напуснала бе работата си, приятелят й бе напуснал нея, облечена бе като попрезряла ученичка, а сега мъж, който практически й бе непознат, солеше картофките й. И най-лошото — всички знаеха за нея и Джим. А тя си въобразяваше, че е тайна. Колко тъп можеше да е човек?
— Фигурира ли името на конкретен съдружник в този слух? — попита тя, като се постара да прозвучи, сякаш й бе все едно и топна скарида в соса тартар с безумната надежда поне част от тайната й да е запазена.
Саймън Стайн сви рамене.
— Не съм се заслушвал — отвърна той. — Просто клюки и толкова. Знаеш ги адвокатите. Търсят отговор за всичко и когато някой изчезне, държат да намерят обяснение.
— Не съм изчезнала, а съм в отпуск, както знаеш — упорито настоя Роуз и сдъвка късче камбала, което, въпреки ситуацията, много й се услади. Тя преглътна и прочисти гърлото си.
— Какво друго става във фирмата? Ти как си?
— Все така — сви рамене той. — Повериха ми самостоятелно дело. За беда, Глупавото Бентли.
Роуз му кимна съчувствено. В делото „Глупавото Бентли“ клиентът бе наследил милиони от баща си, но явно нищо от ума му. Купил си бе бентли на старо и две години по-късно се опитваше да си получи парите обратно от автокъщата. Аргументът му бе, че колата взела да изпуска облак мазен черен пушек още първия път, като я изкарал на магистрала. Убеждението на търговеца — за нещастие на клиента поддържано от вече бившата му съпруга — бе, че пушекът е причинен от обстоятелството, че клиентът е карал на ръчна спирачка. Докато Саймън споделяше подробности, Роуз долавяше как той се опитва да звучи като отегчен циник — възмутен, че клиентът е такъв тъпак, че фирмата е допуснала случаят да стигне тъй далеч в съдебната система — ала отегчението и цинизмът бяха неумела маскировка на очевидния му ентусиазъм към работата. Да, разбира се, беше от по-незначителните случаи и клиентът беше истинско магаре, с буйни жестове отричаше, че делото ще създаде правен прецедент, и все пак тя усещаше как той се забавлява, докато описва всички предприети стъпки, откриването и призоваването на полуграмотния механик на име Витале. Роуз въздъхна, докато го слушаше с желание и тя все още да се вълнува толкова от правните дела и се питаше вълнувала ли се е някога всъщност.