— Какъв?
— Ще направиш каквото ти казвам, с усмивка.
— Или?
— Или ще станеш пациент номер осемнайсет.
Мъжът замълча.
— Стани — каза Ричър.
— Какво?
— Изправи се. Веднага.
— Какво?
— Изправи се веднага — каза Ричър. — Или ще направя така, че никога повече да не можеш да станеш.
Мъжът се поколеба за миг и се изправи.
— Мирно — нареди Ричър. — Събери краката, изправи раменете, вдигни главата, гледай напред, изпъни ръцете, подравни палците по ръбовете на панталоните.
Някои от познатите му офицери лаеха, викаха и крещяха. Ричър смяташе, че е много по-ефективно да говори тихо, като произнася ясно всяка дума, сякаш говори с олигофрен, без да откъсва ледения си поглед от очите на човека срещу себе си. Беше установил, че по този начин заплахата се разбира съвсем ясно. Спокоен и търпелив глас, съчетан с огромни габарити. Контрастът беше впечатляващ. В крайна сметка единственото важно нещо беше дали работи. В армията работеше, и сега също проработи. Човекът с якето преглъщаше тежко, мигаше и стоеше почти както трябва.
— Хората тук не са просто пациенти, каквито ти пратят — каза Ричър. — На първо място те са хора. И са служили на страната си с чест. И заслужават най-големи грижи и уважение.
Мъжът мълчеше.
— Това място е отвратително — продължи Ричър. — Мръсно и разхвърляно. Така че слушай какво трябва да направиш. Трябва да се размърдаш моментално, да организираш хората си и да почистиш. Започвате веднага. Аз ще се върна — може би утре, може би следващата седмица, може би следващия месец — и ако не мога да се огледам в пода, ще те обърна с главата надолу и ще те използвам като метла. А после така ще те изритам по задника, че червата ти ще се оплетат в зъбите. Разбрахме ли се?
Мъжът замълча, пристъпи от крак на крак и примигна. Настъпи дълга тишина. Накрая той каза:
— Добре.
— С усмивка — напомни Ричър.
Мъжът се усмихна насила.
— По-широко — нареди Ричър.
Мъжът се насили да се усмихне по-широко, макар че устата му беше пресъхнала.
— Така е добре — каза Ричър. — Искам да се подстрижеш, да се къпеш всеки ден и когато мисис Вон идва, всеки път да ставаш от мястото си, да я поздравяваш с добре дошла и лично да я водиш до стаята на мъжа й. А стаята на мъжа й да бъде чиста, той да бъде избръснат, прозорецът да свети от чистота, слънцето да свети през него и подът да бъде толкова лъснат, че да има сериозен риск мисис Вон да се подхлъзне, да падне и да се удари. Разбрахме ли се?
— Добре.
— Разбрахме ли се? — повтори Ричър.
— Да.
— Напълно?
— Да.
— Абсолютно?
— Да.
— Да, какво?
— Да, сър!
— Имаш шейсет секунди да започнеш. Иначе ще ти счупя ръката.
Мъжът вдигна телефона, без да сяда, после се обади по радиостанцията си и петдесет секунди по-късно в коридора вече имаше трима санитари. Точно на шейсетата секунда към тях се присъедини четвърти. Минута по-късно те вече бяха извадили кофи и метли от един килер, а след една минута кофите вече бяха пълни с вода и петимата ги разнасяха с такива физиономии, все едно се изправяха пред гигантска и непозната задача. Ричър ги остави да работят. Върна се в колата и потегли след Вон.
Караше бавно и я настигна след километър и половина. Тя се качи при него и той продължи, обратно през боровата горичка и хълмовете.
— Благодаря ти, че дойде — каза тя.
— Няма защо — отвърна той.
— Знаеш ли защо исках да дойдеш?
— Да.
— Кажи ми защо.
— Защото искаше някой да разбере защо живееш по този начин.
— И?
— И защото искаше някой да разбере защо имаш право да направиш това, което ще направиш.
— Което е?
— Което зависи изцяло от теб. Ще те подкрепя, независимо какво ще направиш.
— Преди те излъгах — каза тя.
— Знам — отвърна Ричър.
— Така ли?
Той кимна, без да откъсва очи от пътя.
— Ти знаеше за военния договор на Търман. И за базата на военната полиция. От Пентагона са ви разказали всичко за тях, както и на полицейското управление в Халфуей. Логично е. На бас, че имаш номера на военната полиция в служебния телефонен указател, в онова чекмедже — на буквата „В“.
— Точно така.
— Но ти не искаше да ми кажеш, което означава, че там правят нещо повече от това да рециклират обикновени военни боклуци.
— Така ли?
Ричър поклати глава.
— Не. Рециклират военни машини, унищожени в Ирак. Ето защо идват камиони с номера от Ню Джързи. Там има военни пристанища. Защо да минават през още два щата, Пенсилвания и Индиана, за да дойдат чак тук? И защо транспортират метални отпадъци в затворени контейнери? Защото комбинатът на Търман е специализирана военна операция. Засекретена по средата на нищото.