— Съжалявам.
— Недей. Разбирам те. Не си искала да говориш. Дори не си искала да мислиш за проблема. Затова се опита да ме спреш, когато исках да отида там. Каза ми да го преглътна и да продължа. Каза ми, че няма нищо интересно за гледане.
— Там има взривени хъмвита — каза тя. — За мен са като паметници. Като храмове. На хората, които са загинали в тях. Или почти са загинали в тях.
Вон помълча и добави:
— Или е било по-добре да загинат в тях.
Те продължиха на североизток през полегатите склонове, докато се върнаха на междущатската магистрала 1–70 и широкия завой обратно към границата на щата Канзас.
— И все пак нищо не обяснява защо Търман пази всичко в тайна — каза Ричър.
— Може би го прави от уважение — предположи Вон. Може би той също ги възприема като паметници.
— Служил ли е в армията?
— Не, не мисля.
— Загубил ли е някой роднина?
— Не мисля.
— Има ли някой от Диспеър, който служи в армията?
— Не съм чувала.
— Значи най-вероятно не е от уважение. Пък и то не обяснява присъствието на военната полиция. Какво може да се открадне? По същество хъмвитата са големи бронирани коли. Бронята е най-обикновена стомана, когато изобщо я слагат. Картечниците М–60, които им монтират, изобщо не издържат на експлозия.
Вон не отговори.
— Освен това не обяснява и самолета — добави Ричър.
Вон замълча.
— И нищо не обяснява тези млади мъже, които участват в историята — каза той.
— Значи ще останеш?
Ричър кимна, без да я поглежда.
— За известно време — отвърна той. — Мисля, че нещо ще се случи. Тази тълпа ме впечатли. Щяха ли да бъдат толкова запалени, ако бяха в началото на нещо? Или в средата на нещо? Не мисля. Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.
52
Ричър кара по целия път до Хоуп. Вон седеше мълчаливо на мястото си. Заобиколиха Диспеър и се върнаха от изток, по дългия път — по същото шосе, по което беше минал човекът с онзи гранд маркиз в самото начало. Пристигнаха в пет следобед. Слънцето беше ниско в небето. Ричър отби от улица „Първа“ и продължи към улица „Трета“, където беше мотелът. Спря пред рецепцията. Вон го погледна въпросително и той обясни:
— Нещо, което трябваше да направя преди много време.
Двамата влязоха заедно. На рецепцията беше любопитната жена. На стената зад нея се виждаше, че липсват три ключа от стаите. Стаята на Ричър, номер дванайсет, стаята на Мария, номер осем, и още един ключ от стаята на жената с големия размер бельо — стая четири.
— Разкажи ми за гостенката в стая номер четири — каза Ричър.
Жената го погледна и замълча за малко, все едно си събираше мислите, за да състави възможно най-точна и кратка биография. Все едно се канеше да свидетелства в съда.
— Тя е от щата Калифорния — отвърна жената. — Тук е от пет дни. Плати в брой за една седмица.
— Нещо друго? — попита Ричър.
— Пълна е — отвърна жената.
— Възраст?
— Млада. Може би на двайсет и пет или двайсет и шест.
— Как се казва?
— Мисис Роджърс — отвърна жената.
Когато се върнаха в колата, Вон каза:
— Още една. Но тази е странна. Съпругът й е арестуван чак вчера, а тя е тук от пет дни? Какво означава това?
— Означава, че нашата хипотеза е вярна — отвърна Ричър. — Предполагам, че са пътували заедно допреди пет дни, после той е намерил правилните хора в Диспеър и се е скрил, а тя е дошла направо тук, за да го изчака. Вчера обаче е станала масовата мобилизация, открили са го, попаднал е на грешните хора и са го арестували. Преобърнали са целия град. До последното камъче. И са го намерили.
— Тогава къде е сега?
— Нямаше го в ареста. Може би пак се е върнал при правилните хора.
— Знаех си, че съм чувала името Роджърс — каза Вон. Жена му пристигна с човека, който зарежда супермаркета. Идва от Топика, щата Канзас, на всеки няколко дни. Той я докара. Спомена ми за нея и ми каза как се казва.
— Шофьорите ти докладват?
— Малък град. Нямаме тайни. Мария е пристигнала по същия начин. Беше единственото, което знаех за нея.
— А как пристигна Люси Андерсън?
Вон помълча малко.
— Не знам — каза тя. — Не бях чувала за нея, преди от полицейското управление на Диспеър да я оставят на границата. Преди това не беше идвала.
— Значи е пристигнала от запад.
— Предполагам, че има и такива. Някои пристигат от изток, а други — от запад.