— Което повдига един въпрос, нали? Мария е пристигнала от изток, откъм Канзас, но е накарала стареца със зелената кола да я остави при базата на военната полиция, на запад от Диспеър. Откъде изобщо е знаела, че там има военна база?
— Може би Люси Андерсън й е казала. Тя е минала оттам.
— Не мисля, че двете изобщо са разговаряли.
— Значи може би Рамирес й е казал. Може би по телефона, от Топика. Той е пристигнал от запад, така че е минал покрай базата.
— Но защо я е забелязал? Защо му е направила впечатление? Защо е говорил за нея с приятелката си?
— Не знам.
— Добър човек ли е твоят началник? — попита Ричър.
— Защо?
— Защото пак трябва да му вземем колата.
— Кога?
— По-късно днес.
— По-късно след какво?
— След каквото стане.
— Колко по-късно?
— След осем часа.
— Осем часа е добре — каза Вон.
— Първо отиваме на пазар — заяви Ричър.
Пристигнаха в железарията точно преди да затворят. Старият продавач с кафявото сако прибираше изложбата от тротоара. Вече беше прибрал машините за почистване на листа и се беше заел с количките. Останалите неща все още си бяха по местата. Ричър влезе в магазина и купи от жената на продавача едно тънко фенерче, две батерии и железен лост, дълъг шейсет и пет сантиметра. После излезе отново на тротоара и купи сгъваема стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Когато трябваше да се пренася или да се прибере някъде, се сгъваше до дължина от метър и двайсет и ширина от петдесет сантиметра. Беше изработена от алуминий и пластмаса и беше много лека. И се събираше на задната седалка на форда.
Вон го покани на вечеря в осем. Направи го много официално. Каза, че й трябват два часа, за да се приготви. Ричър прекара това време в стаята си в мотела. Първо поспа малко, после се избръсна, взе си душ и си изми зъбите. И се облече. Дрехите му бяха нови, но бельото му вече не беше в най-добрата си форма, така че той просто го изхвърли. Облече си панталоните и ризата, среса се с пръсти, огледа се и реши, че резултатът е задоволителен. Нямаше особено мнение по въпроса за външния си вид. Беше такъв, какъвто беше. Не можеше да се промени. Някои хора го харесваха, а други — не.
Той измина пеш двете пресечки от улица „Трета“ до улица „Пета“ и зави на изток. Беше съвсем тъмно. На петдесет метра от къщата на Вон не виждаше колата на нейния началник. Или беше паркирана на алеята, или Вон я беше върнала. Или някой се беше обадил, защото имаше спешен случай. Или просто си беше променила плановете за вечерта. После обаче Ричър се приближи на трийсет метра от къщата и видя колата, паркирана до бордюра. Беше като дупка в мрака. Тъмно стъкло. Черна боя, още по-матова от годините. Напълно невидима в мрака.
Идеално.
Ричър мина по алеята и натисна звънеца. Средно забавяне на входна врата в предградията в ранна вечер, около двайсет секунди. Вон му отвори точно след девет секунди. Беше облечена с черна рокля без ръкави, дълга до коленете, и черни обувки с нисък ток, като балетни пантофки. Току-що си беше взела душ. Изглеждаше млада и изпълнена с енергия.
Изглеждаше зашеметяващо.
— Здравей — каза Ричър.
— Влез — каза тя.
В кухнята горяха свещи. Масата беше сложена за двама души, имаше две чаши и отворена бутилка вино. От фурната се носеха аромати. На кухненския плот имаше два ордьовъра. Омар, авокадо и резенчета розов грейпфрут на канапе от маруля.
— Основното ястие не е готово — каза тя. — Обърках времето. Отдавна не съм го правила.
— От три години — каза Ричър.
— По-отдавна — каза тя.
— Изглеждаш страхотно — каза той.
— Така ли?
— Най-красивата гледка в щата Колорадо — потвърди той.
— По-красива от връх Пайкс?
— Значително. Трябва да те сложат на корицата на щатския пътеводител вместо върха.
— Ласкаеш ме — каза тя.
— Всъщност не.
— Ти също изглеждаш добре — каза тя.
— Е, това със сигурност е ласкателство.
— Не, добре си се изтупал.
— Постарах се.
— Можем ли да правим това? — попита тя.
— Така мисля — отвърна той.
— Честно ли е спрямо Дейвид?
— Дейвид не се е върнал. Никога не е живял тук. Дейвид не знае.
— Искам пак да ти видя белега — каза тя.
— Защото ти се иска Дейвид да се беше върнал с белег. Вместо така както се върна.
— Предполагам — отвърна тя.
— И двамата имаме късмет — каза Ричър. — Познавам войниците. Цял живот съм бил с тях. Войниците се страхуват от ужасните рани. И от нищо друго. Страхуват се от ампутации, обезобразяване, изгаряния. Аз имам късмет, защото нямам такова нещо, а Дейвид има късмет, защото не знае, че има такова нещо.