Вон не отговори.
— А и двамата имаме късмет, защото познаваме теб каза Ричър.
— Покажи ми белега — каза Вон.
Ричър разкопча ризата и я свали. Вон се поколеба за миг, после докосна белега му — много нежно. Върховете на пръстите й бяха хладни и гладки. Бяха като оголени жици.
— От какво е? — попита тя.
— Кола бомба, в Бейрут.
— Шрапнел?
— Костите на един човек, който беше по-близо до бомбата.
— Това е ужасно.
— За него. Не и за мен. Ако беше метален шрапнел, можеше да ме убие.
— Струваше ли си?
— Не — отвърна Ричър. — Естествено, че не. Не си струва от много време насам.
— Колко много?
— От хиляда деветстотин четирийсет и пета — каза той.
— Дали Дейвид е знаел това?
— Да — отвърна Ричър. — Разбира се. Аз познавам войниците. Няма други хора, които да разсъждават по-реалистично. Никой не може да измами войниците, колкото и да се опитва. Нито за миг.
— Но все пак отиват?
— Да, точно така. Винаги отиват.
— Защо?
— Не знам. Никога не съм знаел.
— Колко време беше в болницата?
— Само няколко седмици.
— Толкова ли беше кофти, колкото е болницата на Дейвид?
— Беше много по-зле — отвърна Ричър.
— Защо болниците са толкова кофти?
— Защото от гледна точка на армията раненият войник, който вече не може да се сражава, по същество е боклук. Така че ни оставят на цивилните, а на цивилните също не им пука.
Вон притисна длан към белега му, после я плъзна отзад на гърба му. Направи същото и с другата си ръка, от другата му страна. Прегърна го през кръста и притисна бузата си в гърдите му. После вдигна глава и Ричър се наведе да я целуне. Имаше вкус на топлина, вино и паста за зъби. Ухаеше на сапун, чиста кожа и деликатен парфюм. Косата й беше мека. Очите й бяха затворени. Езикът на Ричър се плъзна по непознатите зъби и намери езика й. Той прегърна главата й с едната си ръка и отпусна другата на кръста й.
Беше дълга, дълга целувка.
Тя се откъсна от него, за да си поеме дъх.
— Можем да го направим — каза тя.
— Вече го правим — каза той.
— Искам да кажа, че имаме право.
— Така мисля — каза отново той.
Усещаше края на ципа на роклята й с кутрето на дясната си ръка. Кутрето на лявата му ръка беше отпуснато на извивката на хълбока й.
— Защото ти ще си заминеш — каза тя.
— След два дни — отвърна той. — Най-много три.
— Без усложнения — каза тя. — Няма да стане за постоянно.
— Не мога да правя нищо за постоянно — отвърна той.
Ричър отново се наведе да я целуне. Раздвижи ръка и дръпна ципа на роклята й. Отдолу беше гола. Топла, мека, гладка, гъвкава и ухаеща. Ричър се наведе и я вдигна едната му ръка беше под коленете й, а другата на раменете. Понесе я по коридора към мястото, където предполагаше, че е спалнята, като не спираше да я целува. Имаше две врати. Две спални. Едната имаше миризма на стая, която не се използва, а другата — нейната миризма. Ричър я внесе в спалнята и я остави на пода, така че роклята й се свлече от раменете. Поцелуваха се още малко, после ръцете й намериха копчето на панталоните му. Минута по-късно вече бяха на нейното легло.
След това вечеряха. Първо ордьоврите, после основното ястие — свинско с ябълки, подправки, кафява захар и бяло вино. За десерт се върнаха в леглото. В полунощ се изкъпаха заедно. После се облякоха — Ричър със своите панталони и риза, а Вон с черни джинси, черен пуловер, черни гуменки и един тънък черен кожен колан.
Само това.
— Без пистолет? — попита Ричър.
— Не нося пистолета, когато не съм на работа — отвърна тя.
— Добре — каза той.
В един часа през нощта двамата излязоха от къщата.
53
Вон седна зад волана. Настояваше. Все пак колата беше на началника й. Ричър нямаше нищо против. Тя беше по-добър шофьор от него. Много по-добър. Онова обръщане в движение, което беше изпълнила в Диспеър, го беше впечатлило. Обърна на 180 градуса, без дори да намали скоростта. Ричър се съмняваше, че самият той е способен на такава маневра. Предполагаше, че ако тогава той беше зад волана, тълпата щеше да ги настигне и да ги разкъса на парчета.
— Няма ли пак да са там? — попита Вон.
— Възможно е — отвърна Ричър. — Но се съмнявам. Вече е късно, на втората вечер. Освен това казах на Търман, че няма да ходя повече. Не мисля, че ще бъде като вчера.
— Защо смяташ, че Търман ще ти повярва?
— Той е религиозен човек. Свикнал е да вярва на неща, които го карат да се чувства по-спокоен.
— Трябваше да обиколим от другата страна, по дългия път.
— Радвам се, че не го направихме. Щеше да ни отнеме четири часа. Нямаше да ни остане време за вечеря.