Вон се усмихна и двамата потеглиха — на север до улица „Първа“ и на запад към Диспеър. Небето беше покрито с гъсти облаци. Нямаше луна. Нито звезди. Цареше пълен мрак. Идеално. Усетиха как гумите на колата преминават границата между двата града и на километър и половина преди възвишението Ричър се обади:
— Време е да се скрием. Спри фаровете.
Вон изключи фаровете, светът потъна в мрак и тя натисна спирачката.
— Нищо не виждам.
— Използвай видеокамерата — каза Ричър. — С нощното виждане.
— Как така?
— Все едно играеш на компютърна игра — обясни той. Ще гледаш в екрана, а не в предното стъкло.
— Ще стане ли?
— Танкистите точно така карат.
Вон натисна няколко клавиша, екранът на лаптопа оживя и на него се появи бледозелено изображение на пътя. От двете му страни се виждаха зелени храсти и ярко светещи камъни, а самият път беше като светеща лента до хоризонта. Вон внимателно натисна газта и запълзя напред, извърнала глава, като гледаше термалния образ, а не истинския път. Отначало караше несигурно, защото не беше свикнала да координира погледа и ръцете си по този начин. Занасяше наляво или надясно и завиваше прекалено рязко в обратната посока, за да се коригира. После обаче се успокои и започна да овладява новата техника на шофиране. Измина четиристотин метра по права линия, ускори и измина следващите малко по-бързо — някъде с четирийсет километра в час.
— Много е гадно, че не трябва да гледам напред — оплака се. — Правя го съвсем автоматично.
— Така е добре — отвърна Ричър. — Карай бавно.
Предполагаше, че със скорост от четирийсет километра в час двигателят не вдига почти никакъв шум. Само тихо мъркане и меко ръмжене от ауспуха. Разбира се, при всякаква скорост имаше шум от настилката, но тя щеше да стане по-гладка по-близо до града. Ричър се наведе наляво, отпусна глава на рамото на Вон и се загледа в екрана. Призрачният зелен пейзаж се източваше от двете страни на пътя. Камерата нямаше човешки реакции. Беше механично, немигащо око. Не поглеждаше наляво и надясно, нагоре или надолу, не променяше фокуса си. Когато минаха над възвишението, екранът за момент се изпълни с празно студено небе, после предната част на колата отново се спусна и те видяха пред себе си оставащите петнайсет километра от шосето. Зелени храсти, разпръснати камъни, които светеха по-силно на екрана, лентата на пътя и миниатюрно въгленче в далечината там, където догаряше полицейското управление на Диспеър.
Ричър няколко пъти погледна напред през стъклото, но без фаровете нямаше какво да се види. Абсолютно нищо. Само мрак. А това означаваше, че ако някой ги чака в далечината, той също няма да вижда нищо. Поне засега. Ричър си спомни как вървеше обратно към Хоуп и премина границата, без изобщо да види патрулката на Вон. А онази кола беше по-нова, с лъскава боя, бели врати и полирани рефлектори на лампата на покрива. Той не я беше видял. Но тя го беше видяла. „Видях те от един километър разстояние — беше казала тя. Като малко зелено човече.“ След това и самият Ричър се беше видял — като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.
„Модерна работа“, беше отбелязал той.
„Финансиране по Програмата за борба с тероризма беше отвърнала тя. — Все трябва да харчим парите за нещо.“
Ричър гледаше екрана и търсеше малки зелени човечета. Колата продължаваше да се движи напред — бавно и равномерно, като черна подводница в дълбоки води. Изминаха три километра. После шест. Все още не виждаха нищо. Десет километра. Дванайсет. Не виждаха и не чуваха нищо освен тихото ръмжене на двигателя, шума от гумите и напрегнатото дишане на Вон, която стискаше волана и се взираше в екрана на лаптопа.
— Приближаваме — прошепна тя.
Ричър кимна, без да вдига главата си от рамото й. На екрана се виждаха сгради — на километър и половина разстояние от тях. Бараката на бензиностанцията, малко по-топла от околната среда. Магазинът за домакински стоки с тухлените стени, които задържаха дневната топлина. Неясното сияние от сградите в центъра на града. Бледо петно във въздуха на югозапад — над мястото, където беше изгоряло полицейското управление.
Но нямаше никакви зелени човечета.
— Точно тук бяха вчера — каза Ричър.
— Тогава къде са сега? — попита Вон.
Тя намали скоростта и продължи по инерция. Картината на екрана не се променяше. Пейзаж, архитектура и нищо повече. Нищо не помръдваше.
— Такава е човешката природа — каза Ричър. — Вчера се запалиха и решиха, че са се отървали от нас. Но нямат сили да го направят още веднъж.