— На кого?
— Мисля, че знаеш.
— Всъщност не знам — каза Търман.
Ричър не каза нищо.
— Така или иначе, моментът не е подходящ да се обаждаш по телефона — каза Търман.
— Мястото също не е подходящо — каза Ричър. — Ще почакам, докато се върна в града. Или в Хоуп. Или в Канзас.
Търман се обърна и погледна към портала. После отново се обърна към Ричър.
Ричър кимна и каза:
— Изведнъж ти се прииска да разбереш с какви телефонни номера разполагам, нали?
— Не знам за какво говориш.
— Мисля, че знаеш.
— Кажи ми.
— Не — отвърна Ричър.
— Искам да се отнасят с мен с уважение.
— Аз пък искам да ударя голям шлем на стадиона на „Янките“. Но си мисля, че и двамата ще останем разочаровани.
— Обърни си джобовете — каза Търман.
— За номерата ли се притесняваш? — попита Ричър. Може да съм ги запомнил.
— Обърни си джобовете — повтори Търман.
— Накарай ме.
Търман застина, очите му се присвиха и по лицето му се прочете същото съмнение, което Ричър вече беше виждал пред хангара за самолета — същото дългосрочно изчисление на осем хода напред в играта. Отне му една или две секунди, после Търман рязко отстъпи и вдигна дясната си ръка. Дъждът изтрополи по ръкава му. Той махна на двамата си служители да минат напред. Те направиха по две големи крачки и спряха отново. Едрият беше отпуснал ръце покрай тялото си, а великанът удряше гаечния ключ в дланта си — мокър метал в мокра кожа.
— Не е честно да се бием — каза Ричър.
— Да беше помислил по-рано — каза Търман.
— Не е честно за тях — поясни Ричър. — Те са рязали обеднен уран. Болни са.
— Ще поемат този риск.
— Като Ъндъруд?
— Ъндъруд беше глупак. Аз им дадох респиратори. Ъндъруд не си носеше респиратора. Мързеше го.
— А тези двамата носеха ли си техните?
— Те не работят тук. И двамата са съвсем здрави.
Ричър погледна първо едрия мъж, а после великана.
— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли не работите тук?
И двамата кимнаха.
— И сте съвсем здрави? — попита Ричър.
Те отново кимнаха.
— А искате ли това положение да продължи повече от следващите две минути? — попита Ричър.
Двамата се усмихнаха и пристъпиха по-близо.
— Направи го, Ричър — обади се Вон. — Обърни си джобовете.
— Още ли се грижиш за мен?
— Двама срещу един. Единият е колкото теб, а другият е по-голям.
— Двама срещу двама — поправи я Ричър. — Нали и ти си тук.
— От мен няма полза. Дай да го преглътнем и да си ходим.
Ричър поклати глава.
— Не. Какво нося в джобовете си е моя работа.
Двамата мъже направиха още една крачка. Едрият беше отдясно на Ричър, а великанът — отляво. И двамата бяха близо, но не толкова, че да се докоснат. Дъждът шумно барабанеше по дъждобраните им. От косата на Ричър в очите му се стичаше вода.
— Нали знаете, че няма нужда да го правим? — попита той. — Все още можем да си тръгнем оттук като приятели.
— Не мисля така — отвърна началникът на обекта.
— Значи вие двамата изобщо няма да си тръгнете оттук.
— Голяма уста имаш — каза едрият мъж.
Ричър не отговори.
Едрият мъж хвърли поглед към великана и нареди:
— Хайде.
„Изпреварваща контраатака.“
Ричър финтира наляво, към великана. Великанът се отдръпна от изненада, а другият тръгна напред, за да участва в екшъна. Общата инерция ги понесе на запад. Като в някакъв съвършен малък балет. Ричър много внимателно заби петата си в калта, стрелна се в противоположната посока, на изток, и блъсна с лакът едрия в стомаха. Общата сила на удара беше двеста и петдесет килограма. Единият се движеше наляво, другият надясно, а лакътят на Ричър, с размерите на ананас, се движеше най-бързо от всички. Стомахът се намира малко над средата на тялото. Зад него е слънчевият сплит, най-големият автономен център на нервната система в коремната кухина. Един силен удар може да го парализира. Резултатът е силна болка и спазъм на диафрагмата. На свой ред последствието е падане на земята и борба за въздух.
Началникът на обекта рухна.
Падна по лице в една канавка, пълна с вода. Ричър го ритна в ребрата, за да го обърне. Не искаше да се удави. После пристъпи над тялото му и се огледа в ярката синя светлина. Търман беше отстъпил на пет-шест метра. Вон не беше помръднала. Великанът беше приклекнал на три метра от него и държеше гаечния ключ като бейзболен играч, който чака висока топка.
Без да откъсва очи от великана, Ричър каза:
— Дръпни се, Вон. Той ще започне да размахва ключа. Може да те удари, без да иска.
Ричър обаче усети, че Вон не помръдва. Затова отстъпи на изток, за да повлече противниците си след себе си. Великанът го последва, а големите му крака в гумени ботуши тромаво газеха през калта и водата. Ричър се отклони на север, към Търман. Търман отстъпи, за да запази дистанция. Ричър спря. Великанът набра скорост и замахна. Огромният гаечен ключ профуча по хоризонтална дъга, на нивото на раменете. Ричър отстъпи една крачка, гаечният ключ го пропусна и инерцията накара великана да се завърти на пета, така че описа пълен кръг.