Двамата останаха неподвижни.
Играта свърши.
Ричър провери ръцете си за счупени кости, но не намери такива. Успокои дишането си, после погледна на север в синята светлина. Търман беше успял да се отскубне от хватката на Вон и отново се насочваше към портала, като се хлъзгаше в калта и се извръщаше към нея, за да я отблъсне. Шапката му беше паднала. Косата му беше мокра и разрошена. Ричър тръгна в друга посока. Спря за миг, за да вдигне огромния гаечен ключ. Метна го на рамото си като брадва и потегли напред. Все едно участваха в преследване, но на бавен ход. Ричър настигна Вон на десет метра от портала, подмина я, сложи ръка на рамото на Търман и натисна надолу. Старецът се сви и падна на колене. Ричър продължи към портала. Намери малката сива кутия. Отвори капака. Видя клавиатурата. Замахна с гаечния ключ и я разби на парчета. После я удари отново. И отново. Клавиатурата се посипа на малки натрошени парчета. Зад нея се видя метална платка, която се държеше на няколко тънки жици. Ричър я блъсна с гаечния ключ, така че жиците се скъсаха и платката падна в калта.
Търман все още беше на колене.
— Какво правиш? — каза той. — Сега не можем да излезем оттук!
— Грешиш — отвърна Ричър. — Ти не можеш, но ние можем.
— Как така?
— Почакай, и ще видиш.
— Невъзможно е!
— Щеше ли да ми кажеш комбинацията за отваряне?
— Никога!
— Тогава какво значение има? — попита го Ричър.
— Ричър? — обади се Вон. — Какво имаш в джобовете си, по дяволите?
— Много неща — отвърна той. — Неща, които ще ни трябват.
71
Ричър прекоси калта и претърколи хората на Търман в положението, което лекарите наричат „поза за възстановяване“ — на една страна, с отпуснати пред гърдите ръце, глава под естествен ъгъл спрямо тялото, един изпънат и един свит крак. Така нямаше опасност да се задавят. Имаше малка опасност да се удавят, ако локвите не спираха да се пълнят с вода. Дъждът продължаваше да се излива с всичка сила, като барабанеше по дъждобраните и ботушите им.
Търман стигна до портала и се зае да ръчка и побутва строшената кутия, където беше клавиатурата. Без резултат. Порталът остана затворен. Той се отказа и с подхлъзване се върна в центъра на тайната зона. Светлините продължаваха да я огряват. Ричър и Вон с мъка се довлякоха до товарния камион. Той си стоеше там, неподвижен, притихнал и безразличен към всичко, което се случваше около него.
— Наистина ли смяташ, че това е бомба? — попита Вон.
— А ти? — попита Ричър.
— Търман беше много убедителен. За помощите за Афганистан.
— Той е свещеник. Това му е работата, да бъде убедителен.
— Ами ако грешиш?
— Ами ако не греша?
— Какво може да стане?
— Ако са я направили както трябва, предпочитам да съм на повече от пет километра от нея, когато избухне.
— Пет километра?!
— Двайсет тона ТНТ и двайсет тона шрапнел. Няма да е никак приятно.
— Как ще се измъкнем оттук?
— Къде е пикапът ти?
— Където го оставихме. Изненадаха ме от засада. Отвориха външния портал и ме докараха през комбината, в джипа на Търман. Той е паркиран от другата страна на вътрешния портал. Който ти току-що счупи.
— Няма проблеми.
— Не можеш да се покатериш по стената.
— Не, но ти можеш — отвърна Ричър.
През следващите пет минути те бързо преговориха това, което трябваше да се направи. Темите бяха ножове, заварки, приблизителните размери и дебелина на един автомобилен покрив, брезентови ленти, възли, тегличи, задвижване 4×4, движение на ниска скорост. Търман безцелно ходеше напред-назад на стотина метра от тях. Двамата го оставиха там и тръгнаха към стената през дълбоката кал. Избраха едно място на три метра вляво от портала. Ричър извади двата сгъваеми ножа от джоба си и ги подаде на Вон. После застана с гръб към стената, точно под най-широката част от хоризонталния цилиндър на върха. От цилиндъра се стичаше дъжд и се изливаше по главата и раменете му. Той се наведе, сви лявата си шепа и направи стреме. Вон застана точно пред него и стъпи с десния крак в стремето. Ричър пое теглото й, докато тя балансираше с ръце на раменете му, после изпъна крака си и се изправи. Ричър подхвана левия й крак с дясната си ръка. Тя се изправи в ръцете му, инерцията я понесе напред и токата на колана й го удари по челото.
— Извинявай — каза тя.
— Не го правим за пръв път — отвърна той приглушено.
— Готова съм — каза тя.