Отново беше прекосил границата.
Ричър остана неподвижен за миг. Разпери ръце и вдигна очи към черното небе. После право в лицето го блъсна светлината на ярки автомобилни фарове, които го уловиха в лъчите си като в капан. Включи се и прожектор, който го огледа от глава до пети и обратно.
Полицейска кола.
Фаровете угаснаха толкова внезапно, колкото бяха светнали, в колата се включи светлината на тавана и разкри дребната фигурка зад волана. Светлокафява униформа и светла коса. И крива усмивка.
Вон.
Беше паркирала направо на пътя, на пет метра навътре в юрисдикцията на Хоуп, и чакаше в тъмното. Ричър пое към колата, като я заобиколи отляво. Спря до вратата на пътника, отвори я и се натъпка на предната седалка. В колата се чуваше мърморенето на полицейската радиостанция и се усещаше парфюм.
Ричър попита:
— Е, свободна ли си за късна вечеря?
— Не вечерям с идиоти — отвърна тя.
— Върнах се, както ти обещах.
— Забавлява ли се?
— Не особено.
— В момента съм на работа, нощна смяна. Свършвам чак в седем.
— Значи закуска. Пиенето на кафе с идиоти е различно от вечерята с тях.
— Не пия кафе на закуска. Трябва да се наспивам през деня.
— Значи чай?
— В чая също има кофеин.
— Млечен шейк?
— Може — каза Вон.
Седеше отпусната на предната седалка, с една ръка на вратата и друга в скута.
— Как ме видя? — попита Ричър. — Аз не те видях.
— Ям много моркови — отвърна Вон. — И видеокамерата ни има приспособление за нощно виждане.
Тя се приведе и почука по една черна кутия на таблото.
— Както и твърд диск, за да записваме нарушителите по всяко време.
Вон натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи призрачно зелена картина, която показваше пътя пред тях. Шосето беше по-светло от храсталаците. Беше задържало по-голяма част от дневната топлина, отколкото голата земя. Или по-малка част. Ричър не знаеше как точно работят уредите за нощно виждане.
— Видях те от един километър разстояние — продължи Вон. — Като малко зелено човече.
Тя натисна един друг клавиш, върна записа и Ричър се видя — беше като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.
— Модерна работа — отбеляза той.
— Финансиране по програмата за борба с тероризма. Всички държавни агенции получават милиони. Все трябва да ги харчим за нещо.
— От колко време си тук?
— Един час.
— Благодаря, че ме изчака.
Вон запали двигателя и даде на заден, после обърна през цялото шосе — в широк завой, при който предните гуми слязоха от асфалта и минаха през пясъка отстрани на шосето. Накрая изправи волана и натисна газта.
— Гладен ли си? — попита.
— Не особено — отвърна Ричър.
— Все пак трябва да ядеш нещо.
— Къде?
— Закусвалнята е отворена. Работи денонощно.
— В Хоуп? Защо?
— Защото сме в Америка. Клиентът винаги има право да яде.
— Няма значение. Предпочитам да подремна. Много ходих днес.
— Първо иди в закусвалнята да хапнеш.
— Защо?
— Защото така ти казвам. Храненето е важно.
— Ти какво, на майка ми ли се правиш?
— Просто ти казвам, че според мен трябва да отидеш.
— Да не получаваш комисиона? Или собственикът на закусвалнята ти е брат?
— Някой питаше за теб.
— Кой?
— Някакво момиче.
— Не познавам никакви момичета.
— Тя не питаше лично за теб — обясни Вон. — Питаше дали няма някой, когото да са изхвърлили от Диспеър след нея.
— Нея също са я изхвърлили, така ли?
— Преди четири дни.
— Значи изхвърлят и жени?
— Скитничеството не е престъпление, ограничено само до единия пол.
— Какво е това момиче?
— Обикновено хлапе. Разказах й за теб. Не споменах имена, но й казах, че тази вечер може би ще хапнеш в закусвалнята. Предположих, че ще се върнеш невредим.
Опитвам се да мисля позитивно. Така че ми се струва, че тя ще дойде да те потърси.
— Какво иска?
— Не ми каза точно — отвърна Вон. — Но останах с впечатлението, че приятелят й е изчезнал.
14
Ричър слезе от патрулката на Вон на улица „Първа“ и продължи пеш към улица „Втора“. В закусвалнята беше светло и дори имаше клиенти. Бяха заети три сепарета. Един сам мъж, една сама млада жена и двама мъже, седнали заедно. Може би жители на Хоуп, които работеха на друго място. Очевидно не в Диспеър, но може би в други градове. Или дори други щати — Канзас или Небраска. Разстоянията в тази част на страната бяха големи. Може би се връщаха от работа прекалено късно, за да си готвят вкъщи. Или работеха на смени и едва сега отиваха на работа, така че ги чакаше дълъг път.