Тротоарите около закусвалнята бяха пусти. Не се виждаха никакви чакащи момичета, които гледат кой влиза и излиза от закусвалнята. Нито момичета, които се подпират на стената или се крият в сенките. Ричър отвори вратата, влезе и тръгна към едно сепаре в далечния ъгъл, където можеше да седне с гръб към стената и да държи под око цялото заведение. Направи го по навик. Никога не сядаше по друг начин. Сервитьорката се приближи и му донесе салфетка, прибори и чаша вода с лед. Не беше същата, която познаваше от кофеиновия си маратон. Тази беше млада и не изглеждаше много уморена, макар че беше толкова късно. Приличаше на студентка. Може би закусвалнята работеше денонощно, за да осигурява и работни места, освен храна. Може би собственикът чувстваше някаква гражданска отговорност. Хоуп приличаше на град, в който това беше възможно.
Менюто беше в края на масата, хванато с хромирана щипка. Беше отпечатано на ламиниран картон и имаше снимки на отделните ястия. Когато сервитьорката се върна, Ричър посочи към снимката на тоста със сирене и каза:
— И кафе.
Сервитьорката си записа поръчката и се отдалечи, а Ричър се облегна назад и погледна през витрината, към улицата. Предполагаше, че момичето, което го търси, може би ще минава на всеки петнайсет-двайсет минути. Ако беше той, щеше да направи точно така. Ако минаваше по-нарядко, можеше да го изпусне. Клиентите обикновено не се задържат в закусвалните. Ричър не се съмняваше, че някъде съществува търговска асоциация на закусвалните, където разполагат с точни данни по въпроса. Самият той обикновено оставаше под половин час. По-малко, ако бързаше, и повече, ако навън валеше. Най-дългият престой в закусвалня, който си спомняше, надхвърляше два часа. Най-краткият, който му се беше случвал наскоро, беше предишния ден в Диспеър. Една бърза чаша кафе под враждебните погледи на четиримата.
Но по тротоара не мина никой. Никой не надникна през витрината. Сервитьорката му донесе сандвича и чаша кафе. Кафето беше току-що приготвено, а сандвичът беше вкусен. Сиренето беше малко лепкаво и не беше толкова ароматно, колкото сиренето в щата Уисконсин, но ставаше за ядене. А Ричър не беше претенциозен по отношение на храната. Според него храната или ставаше за ядене, или не ставаше, като повечето храни попадаха в първата категория. Така че се нахрани, пи кафе и всичко му хареса в разумни граници.
След петнайсет минути реши да се откаже от момичето. Сигурно нямаше да дойде. После обаче се сети нещо друго. Ричър спря да гледа към тротоара, най-сетне обърна внимание на другите клиенти в закусвалнята и едва тогава осъзна, че тя вече е тук и го чака.
Младата жена, която седеше през три сепарета от неговото.
Глупаво, Ричър, помисли си той.
Беше предположил, че ако беше на нейно място, щеше да минава на всеки петнайсет-двайсет минути и да проверява през витрината. Но в действителност изобщо нямаше да направи така. Не, щеше да влезе на топло, да седне и да изчака целта да се появи сама.
Както беше направила тя.
Най-обикновена проява на здрав разум.
Изглеждаше на деветнайсет или двайсет години, с тъмноруса коса с по-светли кичури, и беше облечена с къса дънкова пола и бяло яке с качулка и надпис, който сигурно беше името на някакъв колежански футболен отбор. Чертите й не можеха да се нарекат точно красиви, но притежаваше онова особено очарование, дължащо се на отлично здраве, което Ричър беше забелязвал и в други американски момичета на нейната възраст. Имаше съвършена кожа. Беше с цвят на мед и намек за страхотен слънчев тен от лятото. Зъбите й бяха бели и равни. Очите й бяха яркосини. Имаше дълги крака, които не бяха нито слаби, нито дебели. Стройна, помисли си Ричър. Беше старомодна дума, но я описваше точно. Носеше маратонки и къси бели чорапки под глезена. Носеше и чанта. Чантата беше оставена до нея. Не беше нито дамска чанта, нито куфарче. Беше си чанта — куриерска чанта от сив найлон, с голям капак.
Точно нея чакаше. Разбра го, защото я наблюдаваше с периферното си зрение и откри, че тя също го наблюдава по този начин. В момента го преценяваше, за да вземе решение дали да се обърне към него.
И очевидно нямаше да го направи.
Все пак беше имала петнайсет минути, през които да вземе решение. Но не беше дошла при него. И то не от добро възпитание. Не защото не беше искала да го прекъсва, докато се храни. Ричър подозираше, че нейната представа за добро възпитание не се простира чак дотам, а дори да беше така, изчезването на приятеля й със сигурност щеше да я накара да наруши правилото. Не, тя просто не искаше да се замесва с него и толкова. И Ричър не я обвиняваше. „Погледни се само — беше казала Вон. Какво виждаш?“ Ричър не си правеше илюзии какво вижда момичето, седнало през три сепарета от него. Не се заблуждаваше как изглежда, нито колко е привлекателен в очите на хлапачка като нея. Беше късно вечерта, а тя гледаше един възрастен мъж, два пъти по-стар от нея, който беше огромен, неугледен и малко мръсен. Освен това го обграждаше и електрическото отблъскващо поле, което беше развивал с години и което сякаш крещеше като надписа на задната броня на пожарна кола: „Запази дистанция!“