— Благодаря — каза тя. — Лека нощ.
— Пожелавам ти късмет, Лъки — отвърна той.
Люси взе чантата си на рамо, отдалечи се и излезе на улицата. Ричър видя как неволно се свива в якето си от студа навън.
Той си легна малко преди два часа сутринта. В мотелската стая беше топло. Под прозореца имаше радиатор, който работеше както трябва. Ричър нагласи алармата в главата си за шест и половина. Беше уморен, но смяташе, че четири часа и половина ще му стигнат. Всъщност нямаше друг избор, защото искаше да му остане време за душ, преди да отиде на закуска.
16
Това, че полицаите се отбиват в закусвалнята преди, по време и след всяко дежурство, за да се заредят с понички, е клише, но клишетата стават такива точно защото толкова често се оказват верни. И така, Ричър седна в същото сепаре в седем без пет сутринта и наистина очакваше полицай Вон да влезе в рамките на следващите десет минути.
И тя го направи.
Ричър видя как патрулката й паркира отвън. Вон излезе на тротоара, сложи ръце на кръста си и се протегна. Заключи колата, завъртя се на пета и пое към входа. Влезе, видя го и направи дълга пауза, после зави и седна срещу него.
— Ягода, ванилия или шоколад? — попита той. — Само такива имат.
— Какви?
— Млечни шейкове.
— Не пия шейкове на закуска с идиоти.
— Не съм идиот. Аз съм гражданин и имам проблем. А ти трябва да ми помогнеш. Така пише на значката.
— Какъв проблем?
— Момичето ме намери.
— И ти беше виждал приятеля й, така ли?
— Всъщност й е съпруг.
— Честно? — попита Вон. — На мен ми се стори много млада, за да е омъжена.
— И аз си го помислих. Но тя каза, че се обичат.
— Пусни някоя балада. Значи си го видял, така ли?
— Не.
— Тогава какъв е проблемът?
— Видях друг човек.
— Кого?
— Всъщност не го видях. Беше тъмно като в рог. Спънах се в него.
— В кого?
— В един труп.
— Къде?
— По пътя насам от Диспеър.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — отвърна Ричър. — Труп на млад мъж.
— Сериозно ли говориш?
— Сериозен съм като сърдечен удар.
— Защо не ми каза снощи?
— Исках първо малко да помисля.
— Бъзикаш ме нещо. Там има хиляди квадратни километри пустиня. И ти просто си се спънал в някакъв труп в тъмното? Няма такава случайност.
— Права си — отвърна Ричър. — Предполагам, че е правил същото като мен. Вървял е на изток, от Диспеър към Хоуп. Достатъчно близо до пътя, за да не се загуби, и достатъчно далеч, за да не го видят. Това доста стеснява коридора. Можеше да го пропусна за един метър, но нямаше как да го пропусна на един километър.
Вон не отговори.
— Но той не е стигнал — продължи Ричър. — Мисля, че е бил изтощен. Коленете му бяха забити доста дълбоко в пясъка. Мисля, че е паднал на колене, после е залитнал напред и е умрял. Беше ужасно отслабнал и обезводнен. Нямаше никакви рани или контузии.
— Ти аутопсия ли му направи? В тъмното?
— Опипах го.
— Как така го опипа?
— Използвах осезанието си — обясни Ричър. — Едно от петте сетива.
— И какъв беше този човек?
— Бял, ако се съди по косата. Може би сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Млад. Нямаше документи за самоличност. Не знам дали е тъмен или светъл.
— Не мога да повярвам.
— Истина е.
— Къде точно?
— Някъде на шест километра от града, на тринайсет от границата.
— Това определено е в юрисдикцията на Диспеър.
— Несъмнено.
— Значи трябва да се обадиш в полицейското управление на Диспеър.
— Дори няма да се изпикая върху полицейското управление на Диспеър, ако се запали.
— Виж, няма как да ти помогна. Случаят не е в моята юрисдикция.
Сервитьорката дойде при тях. Беше жената от дневната смяна, която беше проследила кофеиновия маратон. Изглеждаше заета и уморена. Закусвалнята бързо се пълнеше с клиенти. Провинциална Америка, време за закуска. Ричър си поръча кафе и яйца. Вон също си поръча кафе. Ричър го възприе като обнадеждаващ знак. Изчака сервитьорката да се отдалечи и каза:
— Всъщност можеш да ми помогнеш.
— Как? — попита Вон.
— Искам да се върна и пак да погледна — сега, на светло. Можеш да ме закараш. Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин.
— Това не е моят град.
— Ще го направим неофициално. Когато не си на смяна. Като туристи. Все пак си гражданин на страната. Имаш право да караш по тяхното шосе.
— Ще можеш ли да го намериш пак?