— Ето ги — каза Ричър.
Беше забелязал малката купчина на трийсет метра напред и наляво. Три камъка за основа и четвърти върху тях. Бяха като точка в далечината, по средата на нищото. На юг от тях равнината се простираше чак до хоризонта, без никакви отличителни знаци, нашарена единствено със сухи храсти, тъмни канари, дупки и ниски възвишения.
— Това ли е мястото? — попита Вон.
— На двайсетина метра на юг — отвърна Ричър.
Той отново огледа пътя. Нямаше други коли — нито напред, нито назад.
— Добре сме — каза той.
Вон подмина могилата, зави към десния банкет и направи широк обратен завой през двете платна. Върна се от изток и спря точно до камъните. Освободи от скорост, но не загаси двигателя.
— Стой тук — нареди тя.
— Да бе — ухили се Ричър.
После слезе от колата, прескочи камъните и зачака на банкета. В огромната светла равнина се чувстваше миниатюрен. В тъмното светът се беше свил около него, на една ръка разстояние. Сега отново му се струваше огромен. Вон слезе при него и двамата тръгнаха на юг през храсталаците — под прав ъгъл спрямо пътя. Пет крачки, десет, петнайсет. След двайсет крачки Ричър спря, за да провери посоката. После започна да се оглежда — първо наблизо, после все по-надалеч.
Но не видя нищо.
Ричър се изправи на пръсти и плъзна очи във всички посоки.
Не, нямаше нищо.
17
Ричър внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна към пътя, за да провери дали не се е отклонил на запад или на изток. Не беше. Беше точно в целта. Направи пет крачки на юг, зави на изток, направи още пет крачки, обърна се и направи десет крачки на запад.
Но не видя нищо.
— Е? — подвикна Вон.
— Няма го — отвърна той.
— Само ме бъзикаш, нали?
— Не. Защо да го правя?
— Колко си бил точен с онези камъни? В тъмното?
— И аз това се питам.
Вон също се завъртя в кръг, мълчаливо. Накрая поклати глава.
— Изчезнал е. Ако изобщо го е имало.
Ричър стоеше неподвижен сред пустошта. Наоколо нямаше нищо за гледане. Нито за слушане, с изключение на търпеливото ръмжене на двигателя на пикапа, спрян на двайсет метра от тях. Ричър направи още десет крачки на изток и пое в широка окръжност. На една четвърт от пътя изведнъж спря.
— Погледни тук — каза той.
Сочеше към земята. Към дълга редица от плитки, нащърбени овални падини в земята, разположени на метър една от друга.
— Отпечатъци от стъпки — каза Вон.
— Моите отпечатъци от стъпки — каза Ричър. — От снощи. Докато се прибирах.
Двамата се обърнаха на запад и тръгнаха обратно по стъпките. Все едно се връщаха по следата, към Диспеър. Десет метра по-късно стигнаха до едно малко разчистено място с формата на ромб. Беше празно.
— Чакай — каза Ричър.
— Няма го — каза Вон.
— Но беше точно тук. Това е мястото.
Едрият пясък беше изровен от многобройни действия. Имаше десетки отпечатъци от стъпки във всякакви посоки. Имаше остъргани места и следи от влачене. Имаше и малки вдлъбнатини в пясъка — някои бяха равни, но повечето не бяха, защото пясъкът се беше сринал обратно в тях.
— Кажи ми какво виждаш — каза Ричър.
— Дейност — отвърна Вон. — Бъркотия.
— История — поправи я Ричър. — Тя ни казва какво е станало.
— Каквото и да е станало, не можем да останем тук. Трябваше да влезем и да излезем много бързо.
Ричър се изправи и огледа пътя на запад и на изток.
Не видя нищо.
— Никой не идва — отвърна той.
— Трябваше да донеса кошница за пикник — измърмори Вон.
Ричър пристъпи в празното пространство. Приклекна и посочи с два пръста към две равни успоредни вдлъбнатини в средата. Все едно в пясъка силно бяха притиснати две черупки от кокосови орехи, ориентирани в посока север-юг.
— Коленете на момчето — каза той. — Точно тук се е отказал да продължава. Спрял е, обърнал се е малко встрани и е паднал.
После Ричър посочи към един по-широк каменист район на метър и половина на изток.
— А ето там паднах аз, след като се спънах в него. На онези камъни. Мога да ти покажа синините, ако искаш.
— Може би по-късно — отвърна Вон. — Трябва да тръгваме.
Ричър посочи към четири остри отпечатъка в пясъка. Бяха правоъгълни, пет на осем сантиметра, в четирите ъгъла на един по-голям правоъгълник, около шейсет на сто и петдесет сантиметра.
— Крака на носилка — обясни той. — Дошли са да го приберат. Вероятно четирима или петима души, ако се съди по всички отпечатъци. Представители на властта кой друг ще има носилка?
Той се изправи, огледа се и посочи на север и на запад към една дълга нащърбена ивица от отпечатъци и смачкани храсти.