По-късно щеше да се ядосва на себе си, че е бил толкова упорит.
Той се спусна от скалата, прекоси песъчливата земя по диагонал и се върна на пътя на двайсет метра западно от мястото, където беше излязъл от него. Изкачи се на левия банкет и продължи с широки крачки, без да бърза, с около пет километра в час, срещу движението, за по-сигурно. Не че имаше някакво движение. Нямаше движение и в двете посоки. Шосето беше пусто. Не се виждаха превозни средства. Нито коли, нито камиони. Нищо. Нямаше никакъв шанс да хване нещо на стоп. Ричър беше малко озадачен, но не се притесняваше. Много пъти през живота си беше изминавал пеш доста повече от двайсет и осем километра. Отметна косата от челото си, оправи си ризата на раменете, за да не му убива, и продължи напред, независимо от всичко.
3
В края на града имаше празен парцел, където сигурно преди двайсет години са се канели да построят нещо. След него — стара автокъща със спуснати капаци, вероятно затворена завинаги. От другата страна на шосето, на петдесет метра в западна посока, имаше бензиностанция. Само две колонки, които изглеждаха много стари. Не бяха от най-древните, които можеха да се видят само в картините на Едуард Хопър, но все пак бяха с няколко поколения по-стари от обикновените. Зад тях имаше малка барака с мръсна витрина, на която бяха подредени бутилки с масло за двигатели. Ричър прекоси бензиностанцията и надникна в бараката. Вътре беше тъмно и миришеше на смола и нагорещено дърво. Зад щанда стоеше млад мъж с износен син гащеризон, пропит с мръсотия. Беше слаб, на трийсетина години.
— Имате ли кафе? — попита го Ричър.
— Това е бензиностанция — отвърна той.
— На бензиностанциите се продава кафе — каза Ричър. Както и вода, и безалкохолни напитки.
— В тази не се продава — каза мъжът. — Продаваме само бензин.
— И масло.
— Ако искаш.
— А в града има ли кафене?
— Има ресторант.
— Само един?
— Един ни стига.
Ричър отново излезе на слънце и продължи. След още сто метра в западна посока от двете страни на шосето се появиха тротоари, а после и първата табела, според която това вече не беше шосе, а главната улица на града. Десет метра по-късно започваше и първата истинска пресечка. Заемаше се от мрачна тухлена сграда с формата на куб, висока три етажа, от лявата страна на улицата. Приличаше на стар универсален магазин. Сигурно вътре все още се продаваше нещо. Ричър надникна през прашните витрини на първия етаж и видя трима клиенти и щандове със стоки за дома. Следващата сграда също беше на три етажа и изглеждаше по същия начин, както и по-следващата, и сградата след нея. Центърът на града заемаше около дванайсет пресечки в двете посоки, предимно на юг от главната улица. Ричър не беше специалист по архитектура, а и се намираше много на запад от река Мисисипи, но този град му заприлича на стар индустриален център в щата Кънетикът или речно пристанище в щата Синсинати. Изглеждаше просто устроен, суров, безличен и старомоден. Ричър беше гледал филми за провинциална Америка, в които декорите бяха направени така, че да изглеждат по-живи и динамични от истинските градове. Този град представляваше точно обратното. Все едно по него бяха работили цял екип от дизайнери и сценични работници, за да го направят по-безличен и мрачен, отколкото трябва. По улиците почти нямаше движение. Виждаха се само седани и пикапи, които се движеха бавно и лениво. Всички коли бяха поне отпреди три години. По тротоарите почти нямаше пешеходци.
Ричър направи произволен завой наляво и се зае да открие обещания ресторант. Претърси десетина пресечки, като мина покрай магазин за хранителни стоки, фризьорски салон, бар, пансион и някакъв избелял стар хотел, преди да намери ресторанта. Заведението заемаше целия приземен етаж на поредната мъртва тухлена сграда с кубична форма. Ресторантът имаше висок таван, а прозорците бяха от пода до тавана и заемаха по-голямата част от всички стени. Приличаше на преустроен автосалон. На пода имаше плочки, масите и столовете бяха от обикновено кафяво дърво, миришеше на варени зеленчуци. От вътрешната страна на входа имаше място за чакане месингова поставка с табела, на която пишеше: „Моля, изчакайте да ви настанят.“ Ричър беше виждал същата табела навсякъде в страната. Със същия шрифт, същите цветове и същата форма. Предполагаше, че някъде в САЩ работи фабрика, която произвежда милиони такива табели годишно. Беше ги виждал в Кале, щата Мейн, и очакваше да ги види и в Сан Диего, щата Калифорния. Застана до табелата и зачака. Чакането се проточи.