— С тъмна или светла кожа?
— Нищо не се виждаше.
— Трябваше да си носиш фенерче.
— Като цяло продължавам да съм доволен, че не взех фенерче.
— Каква беше кожата му на допир?
— На допир? Ами като кожа.
— Е, има някаква разлика. По-тъмната кожа е по-различна на пипане от по-светлата. Малко по-гладка и по-плътна.
— Наистина ли?
— Да, така мисля. А ти как мислиш?
Ричър докосна вътрешната страна на лявата си китка с десния показалец. После опита с бузата, под окото.
— Трудно е да се каже — отвърна той.
Вон протегна ръка през масата.
— А сега направи сравнение.
Той внимателно докосна вътрешната страна на нейната китка.
— Сега опитай с лицето — каза тя.
— Честно?
— С научна цел — поясни тя.
Ричър се поколеба, после се протегна и докосна бузата й с палец. Отдръпна ръка и каза:
— Кожата му беше по-плътна от нашата. Като гладкост беше някъде между нас двамата.
— Добре — каза тя.
Вон докосна първо собствената си китка, където я беше пипнал той, после лицето си и каза:
— Дай си ръката.
Ричър протегна ръка през масата. Тя докосна китката му с два пръста, все едно искаше да му измери пулса. Потърка на един сантиметър нагоре и надолу, после се протегна и докосна бузата му с другата си ръка. Пръстите й бяха студени от чашата с вода и докосването го стресна. Все едно усети миниатюрен токов удар.
Вон продължи:
— Значи не е задължително да е бял, но е бил по-млад от теб. С по-малко бръчки и по-нежна кожа. Не толкова белязан от времето.
— Благодаря — каза Ричър.
— Трябва да използваш хидратантен крем.
— Ще запомня този съвет.
— И крем против изгаряне.
— И този също.
— Пушиш ли?
— Отказах ги.
— Това също не е хубаво за кожата.
— Може да е бил азиатец — каза Ричър. — Имаше рядко лицево окосмяване.
— Какви бяха скулите?
— Ясно изразени, но той си беше слаб.
— Дори твърде измършавял?
— Да, определено. Но сигурно още преди това е бил слаб и жилав.
— Колко време минава, преди един слаб и жилав човек да измършавее така?
— Не знам със сигурност. Може би пет-шест дни в болницата или в килията, ако си болен или си на гладна стачка. И по-малко, ако се движиш на открито, поддържаш телесната си топлина и изгаряш енергия. Може би само два или три дни.
Вон помълча малко.
— Трябва доста да се е движил — каза тя. — Трябва да разберем защо добрите хора от Диспеър в продължение на два или три дни са положили съзнателно усилие да не го пускат в своя град.
Ричър поклати глава.
— Може би ще е по-полезно, ако се опитаме да разберем защо толкова дълго не си е тръгнал оттам. Трябва да е имал адски сериозна причина да не го направи.
20
Вон си изпи водата, Ричър си изпи кафето и попита:
— Ще ми дадеш ли пикала си?
— Кога?
— Сега. Докато се наспиш.
— Не — отвърна Вон.
— Защо не?
— Защото ще го използваш, за да отидеш в Диспеър, ще те арестуват и аз ще се окажа замесена.
— Ами ако не отида в Диспеър?
— Къде иначе ще искаш да отидеш?
— Искам да видя какво има на запад от града. Може би момчето е дошло оттам. Предполагам, че не е минал през Хоуп. Щяхте да го видите. Същото важи и за изчезналия съпруг на момичето.
— Има логика. Но на запад от Диспеър няма нищо. Всъщност твърде много нищо.
— Трябва да има нещо.
Вон помълча малко. После каза:
— Ще се наложи да обикаляш. Ще се върнеш почти до границата с Канзас.
— Аз ще платя бензина — каза Ричър.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в територията на Диспеър.
— Къде минава границата?
— На осем километра западно от комбината за рециклиране на метал.
— Дадено — обеща Ричър.
Вон въздъхна и му подаде ключовете от колата.
— Тръгвай. Аз ще се прибера пеш. Не искам да знаеш къде живея.
Седалката на стария шевролет не можеше да се дръпне много назад. Шасито беше късо. В крайна сметка му се наложи да шофира с изправен гръб и разтворени колене, все едно караше трактор. Воланът не беше стегнат, а спирачките бяха меки. Но все пак беше по-добре, отколкото да ходи пеш. Дори много по-добре. Ричър смяташе да се въздържа от по-продължително ходене, поне за един или два дни.
Първо отиде до мотела в Хоуп. Стаята му беше в края на коридора, значи стаята на Люси Андерсън беше по-близо до рецепцията. Нямаше друго място, в което да е отседнала. Не беше видял друг хотел в целия град. А не беше при приятели, защото тогава нямаше да бъде сама в закусвалнята предишната вечер, когато имаше най-голяма нужда от подкрепа.