Самият град Диспеър оставаше невидим в далечината — на хоризонта едва се различаваше някакво петънце, над което неподвижно висеше смог. На осем километра по-близо от града, но все пак на двайсет и пет километра оттук, се различаваха ниските сиви сгради, които Ричър беше видял по-рано — сега му се падаха вдясно. Може би бензиностанция. Или мотел. Или и двете. Може би дори голям паркинг за камиони с ресторант. Може би имаше точно такова място, където можеше да се зареди с много калории.
Може би точно онова място, където съпругът на Люси Андерсън и неидентифицираното мъртво момче се бяха заредили с калории, преди да продължат към Диспеър. Поне в случая на неидентифицираното мъртво момче това сигурно е било последната храна в живота му.
Може би някой щеше да си спомни за тях.
И може би мястото беше извън юрисдикцията на Диспеър.
А може и да не беше.
Ричър погледна в огледалото, даде на скорост, качи се обратно на шосето и пое към хоризонта. Дванайсет минути по-късно спря, преди да подмине една малка зелена табела с надпис: „Диспеър, население 2691“. На сто метра от обратната страна на табелата се виждаха ниските сгради.
Но те изобщо не бяха сиви. Беше му се сторило така заради особената светлина, прахоляка и разстоянието.
Всъщност бяха маслено зелени.
И не бяха бензиностанция.
Нито мотел.
Нито паркинг за камиони.
21
Бяха общо шест ниски зелени сгради. С метална конструкция, построени и разположени по определени спецификации и стриктни разпореждания. Разделяха ги алеи с еднаква ширина, оформени от утъпкана земя и очертани с редици от камъни — еднакви по форма и големина, боядисани в бяло. Шестте сгради бяха оградени с висока, права и солидно построена стена от бодлива тел. Оградата продължаваше и на запад от тях, където имаше паркинг. На паркинга имаше бронирани машини. Всички бяха оборудвани с картечница на покрива. До паркинга имаше радиомаяк, който беше защитен от отделна ограда от бодлива тел.
Изобщо не беше мотел.
Нито паркинг за камиони.
Беше военна база.
И по-точно казано, армейско подразделение от пехотата. И още по-точно казано, поделение на военната полиция. А най-точно казано: временна оборудвана база на бойна част от военната полиция. Наричаха ги със съкращението ВОБ — „външна оперативна база“. Ричър веднага разпозна устройството и оборудването на поделението. А на портала имаше табела, която доказваше предположението му. Самият портал представляваше боядисана в бяло бариера с противотежест, до която се намираше кабината на охраната. Табелата беше закована на два стълба до кабината на охраната и беше боядисана в лъскаво армейско зелено, а на нея с бяла щампа беше изписан номерът на поделението.
Не бяха от националната гвардия.
Не бяха резервисти.
Бяха действаща военна част, и то доста добра. Поне бяха добри по времето на Ричър, а нямаше никаква причина да се съмнява, че междувременно са излезли от форма. Абсолютно никаква причина.
И те почти веднага доказаха, че са в отлична форма.
Кабината за охраната беше с метална конструкция и високи, широки прозорци от четирите страни. В нея имаше четирима души. Двама останаха на местата си и нямаше да мръднат оттам, каквото и да се случи. Другите двама излязоха. Бяха облечени с камуфлажни униформи и ботуши, бронирани жилетки и каски и бяха въоръжени с пушки М–16. Промушиха се под бариерата, застанаха в строй и излязоха на шосето. После завиха точно на деветдесет градуса наляво и се затичаха в тръс към пикапа на Ричър — в крачка, точно с дванайсет километра в час, както ги бяха обучавали. Когато стигнаха на трийсет метра от него, се разделиха, за да представляват по-трудна мишена. Единият се затича през пясъка встрани от шосето, дойде отдясно на Ричър, спря на десет метра разстояние и приготви оръжието си за стрелба. Другият остана на шосето, заобиколи пикапа, погледна в каросерията му, върна се и застана на два метра от вратата на шофьора. После ясно и силно извика: