— Сигурно не са толкова елитни.
— Елитни са.
— Значи сигурно се канят да ги изпратят някъде.
— Не. Току-що са се върнали. Изкарали са поне една година на слънце. Човекът, с когото говорих, имаше най-дълбоките бръчки покрай очите, които съм виждал. Екипировката му беше износена от пясъка.
— И тук имаме пясък.
— Не е същото.
— Какво искаш да кажеш?
Сервитьорката се приближи и Ричър си поръча кафе. Чашата на Вон все още беше пълна. Ричър продължи:
— Искам да попитам защо са изтеглили елитна бойна част от Близкия изток и са я изпратили тук.
— Не знам защо — отвърна Вон. — Пентагонът не е длъжен да дава обяснения на местните полицейски управления.
Сервитьорката донесе чаша на Ричър и я напълни от термоса. Когато си тръгна, Вон попита:
— С какво точно се занимава едно бойно поделение на военната полиция?
Ричър отпи от кафето си, преди да отговори:
— Охранява разни неща. Конвои от превозни средства, военни инсталации. Поддържат сигурността и ги отбраняват.
— Влизат ли в бойни действия?
— Ако се наложи.
— Ти занимавал ли си се с това?
— Понякога.
Вон отвори уста, но после я затвори, защото сама си отговори на въпроса, който се канеше да зададе.
— Точно така — каза Ричър. — Какво има да се охранява в Диспеър?
— Значи искаш да кажеш, че от военната полиция са те накарали да минеш през града?
— Така беше по-сигурно. Иначе щяха да ти проверят номера.
— Как мина през града?
— На пикапа му няма нищо — отвърна Ричър. — Въпреки че той не е точно твоят пикап, нали така?
— Как така?
— Кой е Дейвид Робърт Вон?
Тя го изгледа безизразно. После каза:
— Погледнал си в жабката. Колата е регистрирана на него.
— Наложи се. Един въоръжен войник искаше да види документите.
— Това е добра причина — съгласи се Вон.
— И кой е Дейвид Робърт?
— Мъжът ми — отвърна тя.
25
— Не знаех, че си омъжена — каза Ричър.
Вон се загледа в изстиналото си кафе. Мина доста дълго време, преди да отговори:
— Не знаеш, защото не ти казах. Очакваше ли да ти кажа?
— Предполагам, че не.
— Не приличам ли на омъжена?
— Ни най-малко.
— А ти познаваш по външния вид?
— Да, обикновено.
— Как?
— Обикновено започвам от безименния пръст на лявата ръка — каза Ричър.
— Люси Андерсън също не носи халка.
Той кимна.
— Мисля, че днес видях нейния съпруг.
— В Диспеър?
— Да, пред пансиона.
— Това изобщо не е на главната улица.
— Опитвах се да заобиколя блокадата, която ми бяха направили на главната улица — обясни Ричър.
— Страхотно.
— Шофирането не е сред най-големите ми умения продължи той.
— Тогава как не те хванаха? От града няма друг изход, освен главната улица.
— Дълга история — каза Ричър.
— И все пак?
— Ами в момента полицейското управление в Диспеър изпитва временен недостиг на персонал.
— Извадил си единия от строя?
— И двамата. И колите им.
— Ти си невъзможен.
— Не, просто си имам правила. Когато хората не ми пречат, и аз не им преча. Когато ми пречат, и аз им преча.
— Те ще дойдат да те търсят тук — каза Вон.
— Да, несъмнено. Но няма да стане скоро.
— Кога? — попита тя.
— Няколко дни ще си ближат раните. После ще дойдат.
Ричър остави ключовете от пикапа на Вон на масата пред нея, после излезе от закусвалнята и отиде да си купи чорапи, бельо и тениска за един долар от старомодното магазинче до някакъв супермаркет. След това мина през една аптека, за да си купи принадлежности за бръснене, а накрая се отправи към железарията в западния край на улица „Първа“. Заобиколи подвижните стълби и количките на тротоара, промуши се по пътеките между редици от инструменти и накрая стигна до мястото, където бяха изложени работни панталони и памучни ризи. Традиционни американски дрехи, произведени съответно в Китай и в Камбоджа. Избра си маслиненозелени панталони и кафява карирана риза. Не бяха толкова евтини, колкото му се искаше, но не бяха и скандално скъпи. Продавачът ги опакова в кафява хартия.
Ричър се върна в мотела, избръсна се, взе си дълъг душ, избърса се с хавлията и се облече с новите дрехи. После натъпка старата си сива униформа на пазач в кофата за боклук.
Така беше по-добре, отколкото да се занимава с пране.
Новите му дрехи бяха твърди като дъски — до такава степен, че затрудняваха движенията му. Очевидно в Далечния изток се отнасяха много сериозно към въпроса за здравината на платовете. Ричър направи няколко клякания и лицеви опори, докато дрехите поомекнат, после излезе от стаята си и отиде до вратата на Люси Андерсън. Почука и зачака. Тя му отвори след една минута. Изглеждаше точно по същия начин като последния път. Дълги крака, къси шорти, синьо яке с качулка. Млада и беззащитна. И намръщена, и враждебна.