— Точно така, по дяволите.
— Според теб имам ли нужда някой да ме пази?
— Не. Но моят град има нужда някой да го пази. Не искам проблеми по улиците.
— Точно тези четиримата не са никакъв сериозен проблем. Единият вече не е в най-добрата си форма, а другият повръщаше без моя намеса последния път, когато го видях.
— Значи можеш да се справиш с тях?
— Да, с една ръка и затворени очи.
— Точно така. А аз съм полицай. Нося отговорност за моя град. Никой не може да се бие по моите улици. Не е прилично.
Тя натисна газта, направи обратен завой на паркинга на мотела и излезе на шосето.
— Кога ще пристигнат? — попита Ричър.
— Комбинатът затваря в шест вечерта. Предполагам, че веднага след това ще тръгнат насам.
— И колко време ще имат?
— Комбинатът отваря в шест сутринта — каза тя.
— Не ме искаш цяла нощ в колата си — каза Ричър.
— Ще направя, каквото трябва. Както вече ти казах. Този град е добро място. Не мога да го оставя да отиде по дяволите.
Ричър помълча малко, после каза:
— Мога да се махна от града.
— За постоянно? — попита Вон.
— Не, временно.
— И къде ще отидеш?
— В Диспеър — отвърна Ричър. — Очевидно е. Там няма да създавам никакви проблеми. Полицаите им още са в болницата, а помощниците им цяла нощ ще бъдат тук.
Вон не отговори.
— Както решиш — каза Ричър. — Но служебната ти кола е много удобна. Може да заспя с отворена уста и да хъркам.
Вон направи десен завой, после ляв завой и се отправи към закусвалнята. Помълча малко, после каза:
— Днес пристигна още едно.
— Още едно какво?
— Още едно момиче. Точно като Люси Андерсън. Но тази не е руса, а с тъмна коса. Пристигна следобед, а сега само седи и гледа на запад, все едно очаква някакви новини от Диспеър.
— За приятеля или за съпруга си?
— Може би.
— А може би за своя мъртъв приятел или съпруг, който е бял двайсетгодишен мъж, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма?
— Може би.
— Трябва да отида там — каза Ричър.
Вон подмина закусвалнята и продължи. Когато наближи края на града, направи ляв завой, кара две пресечки на юг и излезе на улица „Четвърта“. Нямаше причина да го прави. Просто караше, за да не спира. На улица „Четвърта“ имаше дървета и магазини на северния тротоар и още дървета и дълга редица от хубави къщи на южния. Къщите бяха с малки дворове, живи плетове и пощенски кутии на стълбове, които никога не бяха съвсем вертикални.
— Трябва да отида там — повтори Ричър.
Вон кимна.
— Почакай, докато помощниците пристигнат. Не бива да се разминавате на пътя.
— Добре.
— И нека да не те виждат, че отиваш.
— Добре.
— И не искам да правиш проблеми там.
— Не знам дали е останал някой, на когото да правя проблеми — каза Ричър. — Освен ако не срещна съдията.
27
За втори път през този ден Вон му остави пикапа и се върна вкъщи, за да вземе полицейската кола. Ричър го откара до тиха странична улица в западния край на града и паркира в сянката на едно дърво, обърнат на север, така че да наблюдава движението по улица „Първа“, която беше точно пред него. Не виждаше много. Около трийсет метра в двете посоки — наляво и надясно, на запад и на изток. Не разполагаше с особено добро зрително поле. Но и без това нямаше какво толкова да гледа. Минаваха по десет минути, без да се случи абсолютно нищо. Беше си съвсем логично. Жителите на Хоуп, които се прибираха откъм Канзас, вече щяха да са завили от главната улица някъде по-рано в града. А никой, който беше с всичкия си, не се прибираше от Диспеър, нито пък отиваше натам. Дневната светлина бързо гаснеше. Светът се изпълваше със сивкав мрак. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше.
Когато стана шест и трийсет и две, Ричър видя един стар пикап, който профуча през зрителното му поле. Отляво, от запад на изток. Бързо, откъм Диспеър. Вътре имаше шофьор и трима пътници. Едри мъже, седнали близо един до друг. Бяха изпълнили цялото купе, с притиснати рамене.
Ричър разпозна този пикап.
Познаваше и шофьора.
Както и пътниците.
Помощниците от Диспеър — точно навреме.
Ричър изчака един миг, после запали двигателя на стария шевролет и се отдели от бордюра. Потегли на север към улица „Първа“ и зави наляво по нея. Погледна в огледалото. Старият пикап вече беше на сто метра зад него и се отдалечаваше в противоположната посока, но намаляваше скоростта и се канеше да завие. Шосето пред Ричър беше пусто. Той подмина железарията, натисна газта и с мъка ускори до сто километра в час. Пет минути по-късно прекоси границата между двата града и продължи по неравното шосе на Диспеър.