Според щатските и федералните закони, както и според разпоредбите на частните застрахователни компании, хотелите бяха длъжни да поддържат подробна документация за гостите си. В случай на пожар, земетресение или торнадо всички замесени имаха интерес да знаят точно кой е бил в сградата по време на бедствието. Така че Ричър много отдавна се беше убедил, че най-доброто място за издирване във всеки хотел е рецепцията. Но с годините (и навлизането на компютрите) това ставаше все по-трудно. Трябваше да се натискат специални комбинации от клавиши и да се откриват пароли. За щастие град Диспеър беше изостанал от модерните времена и хотелът в него не представляваше изключение. На бюрото на рецепцията имаше голяма квадратна книга, облечена в стара червена кожа. Нямаше нищо по-лесно от това да я хване, да я завърти, да я отвори и да прочете какво пише вътре.
В хотела нямаше никакви гости.
Според записаното последната стая беше дадена преди седем месеца на една двойка от Калифорния — бяха пристигнали с личния си автомобил и бяха пренощували две вечери. Оттогава не бяха идвали никакви гости. Нищо. Не бяха записани никакви имена, които да подхождат на двайсетгодишни мъже без съпруги или приятелки, нито едри, нито дребни и жилави. Нямаше абсолютно никакви имена.
Ричър излезе от хотела, без да срещне абсолютно никого, и се качи в шевролета. Следващата спирка беше на две пресечки оттам — в градския бар, където смяташе да се срещне с местните жители.
28
Барът се помещаваше в половината от приземния етаж на поредната безлична сграда с форма на куб. Беше дълго тясно помещение. Стигаше чак до дъното на сградата, имаше къс коридор с тоалетни и противопожарен изход отзад. Самият бар беше отляво, а отдясно имаше маси и столове. Беше мътно осветен. Нямаше музика. Нито телевизор. Нито маса за билярд или електронни игри. Една трета от високите столчета на бара и една четвърт от столовете вдясно бяха заети. Бяха дошли хората, които идваха след работа. Но в никакъв случай не се забавляваха особено. Всички клиенти бяха мъже. Всички изглеждаха уморени и мръсни, облечени с работни ризи, и всички пиеха бира от високи чаши или направо от бутилки с високо гърло. Ричър не беше виждал нито един от тях.
Той тихо пристъпи в полумрака. Всички глави се обърнаха към него и всички очи го изгледаха. Беше като някакъв радар, който работи във всички барове по света. Непознат. Ричър остана неподвижен, за да им даде време да го огледат както трябва. Непознат, с когото не искаш да имаш проблеми. После той продължи, седна на бара и се подпря на лакти. Най-близкият човек отляво беше през две столчета, а най-близкият отдясно — през едно. Столчетата имаха метални поставки и метални крака, а седалките бяха от махагон и се въртяха на груби лагери. Самият бар беше от издраскан махагон, който не отиваше на стените, защото бяха с чамова ламперия. Навсякъде по тях имаше огледала от обикновено стъкло, нашарени с реклами на производители на бира. Огледалата бяха с дървени рамки и бяха помътнели от алкохолни изпарения и цигарен дим.
Барманът беше едър, блед, на около четирийсет години. Не изглеждаше нито умен, нито вежлив. Беше на три метра от Ричър и подпираше дебелия си задник на касата. Не се помръдна. И не се канеше да го направи. Беше съвсем ясно. Ричър повдигна вежди и го повика с очи, но не предизвика никаква реакция.
Целият град е собственост на компанията.
Ричър се завъртя на столчето, така че да се обърне към помещението.
— Слушайте, момчета — подвикна той. — Не работя в металната индустрия и не си търся работа.
Никой не отговори.
— Не можете да си позволите да ми плащате толкова, че да работя тук. Не се интересувам от работа. Просто минавам и искам да изпия една бира.
Всички мълчаха. Гледаха го мрачно и враждебно, а бутилките и чашите с бира бяха застинали по средата на пътя между масите и устата им.
— Ще платя сметката на първия от вас, който ми каже нещо — продължи Ричър.
Никой не отговори.
— Ще му платя сметката за цяла седмица — добави той.
Мълчание.
Ричър отново се обърна към бара. Барманът не беше помръднал от мястото си. Ричър го погледна в очите и каза:
— Ако не ми продадеш една бира, ще започна да чупя всичко наред.
Барманът се размърда. Но не тръгна към хладилните шкафове или към машината за наливна бира. Тръгна към телефона. Телефонът беше старомоден уред, сложен до касата. Барманът вдигна слушалката и набра един дълъг номер. Ричър зачака. Барманът изслуша многократно повторение на сигнала „свободно“, понечи да каже нещо, отказа се и затвори.