Но после ситуацията изведнъж се промени.
В самия бар се изправиха още двама души. Оставиха чашите си, избърсаха устата си със салфетките, бутнаха столовете си назад, пристъпиха напред и се разделиха. Единият отиде наляво, а другият — надясно. Единият се присъедини към двамата отзад, а другият — към двамата отпред. Новите двама не бяха най-едрите мъже, които Ричър беше виждал през живота си, но не бяха и най-дребните. Приличаха на братя или братовчеди на помощниците. Сигурно наистина бяха такива. Бяха облечени по същия начин, изглеждаха по същия начин и бяха също толкова едри.
Значи преди тринайсет минути барманът не се беше оглеждал с надежда за незабавна помощ. Не — беше поглеждал в очите на местните, за да им даде знак: Задръжте малко, останалите идват. Ричър стисна зъби и бирата в стомаха му сякаш се вкисна. Грешка. Неприятна грешка. Беше умен, но недостатъчно.
И сега щеше да си плати, с лихвите.
Шестима срещу един.
Петстотин и петдесет килограма срещу сто и десет.
Шансовете му не бяха блестящи.
Ричър осъзна, че е затаил дъх. Затова издиша — бавно и продължително. „Dum spiro spero.“ „Докато дишам, се надявам.“ Зенон нямаше да разбере или да одобри този афоризъм. Родният му език бе древногръцки, а не латински и той предпочиташе пасивния стоицизъм пред безразсъдния оптимизъм. Но когато всичко останало се провалеше, този афоризъм вършеше добра работа на Ричър. Той отпи последна глътка от бирата си и остави бутилката на салфетката. Завъртя се на столчето, с гръб към бара. Долови зад гърба си движение — барманът се отдръпваше на по-безопасно място до касата. Останалите клиенти пред него също се отдръпваха към отсрещната стена, като пазеха чашите и бутилките си, скупчваха се по-близо един до друг и се привеждаха. Мъжете на бара станаха от столчетата си и се присъединиха към останалите, сред които се чувстваха по-защитени.
В двата края на бара също настъпи раздвижване.
И двете групи от по трима мъже пристъпиха напред.
Между тях вече оставаше празно правоъгълно място. В него нямаше нищо друго освен Ричър, седнал на столчето си, и дървеният под на бара.
Шестимата не бяха въоръжени. Ричър почти не се съмняваше в това. Упълномощените помощници на полицията нямаха служебно оръжие. Вон беше споменала, че в щата Колорадо законът е такъв. А другите двама бяха просто обикновени граждани. Разбира се, в щата Колорадо мнозина обикновени граждани имаха лично оръжие, но в общия случай хората вадят оръжията си още в началото на мелето, а не по-късно. Оръжията се демонстрират. С тях се парадира. Целта е противникът да бъде сплашен в първата минута. Опитът на Ричър показваше, че никой не изчаква, преди да извади пистолета си.
Значи се очертаваше бой с голи ръце — шестима срещу един.
Едрият мъж, който беше на два метра навътре от входната врата, заговори пръв:
— Толкова си затънал, че няма да можеш да се изкопаеш с багер.
— На мен ли говориш? — попита Ричър.
— И още как, по дяволите.
— Недей.
— Просто прекали, приятел.
— Пази си дъха. Излез да повърнеш. Само за това ставаш.
— Никой няма да излиза. Нито ние, нито ти.
— Живеем в свободна страна — отбеляза Ричър.
— Вече не. Не и ти.
Ричър остана на столчето си — напрегнат и готов за действие, макар че това не се виждаше. Изглеждаше все така отпуснат и спокоен. Брат му Джо беше с две години по-голям от него и двамата много си приличаха физически, но имаха съвсем различен характер. Джо влизаше в боевете методично и без никакво усилие. Посрещаше ескалацията на насилието със съответна ескалация на насилието — неохотно, бавно, рационално, търпеливо, малко тъжно. Което го правеше неприятен противник. Този факт на свой ред беше провокирал враговете на Джо от времето, когато бяха малки момчета, да се обърнат срещу самия Ричър — по-малкия му брат. Първия път, когато се изправи срещу четири раздразнени седемгодишни момчета, петгодишният Ричър беше почувствал шока от истинския страх. Шокът се беше превърнал в искра, а тя беше избухнала в истински пожар от агресия. Ричър беше експлодирал и боят бе свършил още преди четиримата му нападатели да го започнат. Когато ги изписаха от детското крило на болницата, четиримата никога повече не се приближиха нито до него, нито до брат му. Ричър беше обмислил опита си от тази случка по най-искрения и дълбок начин, на който са способни само децата, и беше научил един важен урок. Години по-късно, по време на военното му обучение, този урок беше затвърден. На стратегическо ниво той дори си имаше име: „Решително превъзходство“. На индивидуално ниво, в спарените гимнастически салони, където ги обучаваха професионални биячи, им го бяха обяснили по друг начин: джентълмените, които се държаха вежливо, просто вече не бяха сред тях, за да ги обучават. Защото бяха мъртви. Така че урокът гласеше: „Удряй пръв и удряй здраво.“