Играта свърши.
В бара настъпи мълчание. Не се чуваше нищо освен неравно, задъхано дишане. Въздухът беше изпълнен с прах и вонята на кръв и повръщано. Ричър се тресеше от адреналина. Наложи си да се отпусне, внимателно остави стола на пода и се наведе, за да прибере изпуснатите ножове. Сгъна остриетата в дръжките, като ги притисна към дървения бар, после сложи и двата ножа в джоба си. Обиколи бара, за да провери какви са щетите. Първият мъж, когото беше ударил, лежеше по гръб в безсъзнание. Ударът с лакът в основата на носа беше особено опасен. Ако беше прекалено силен, можеше да вкара частици от костта в мозъка. Ако беше насочен погрешно, можеше да изпрати частици от лицевите кости в очите. Но точно този удар беше идеално насочен. Мъжът нямаше да може да се движи както трябва поне една седмица, но щеше да се оправи.
Вторият противник, който беше започнал вечерта със счупена челюст, беше добавил към нея повторно счупен нос и тежко главоболие. Третият, от дъното на бара, беше със счупена ръка от удара със столчето и може би с мозъчно сътресение от челния удар в стената. Мъжът до него беше в безсъзнание от ритника в главата. Помощникът, когото столчето беше пропуснало, беше със счупени ребра, счупена китка и пукнат ларинкс.
Като цяло бяха пострадали доста тежко, но пък те започнаха.
И така, пет от пет, а шестият изискваше някакво по-сложно медицинско обяснение. Беше останал свит на кълбо и изглеждаше много слаб и блед. Все едно беше повърнал всичките си сили. Ричър се наведе и провери пулса на врата му — беше слаб и неравномерен. Претърси джобовете му и откри петолъчка в предния джоб на ризата. Служебна значка. Беше направена от месинг и имаше два гравирани надписа: „Град Диспеър“ и „Помощник на полицията“. Ричър я прибра в джоба на своята риза. Освен това намери ключове и тънка пачка банкноти, хванати с медна щипка. Задържа ключовете, но остави парите. После отново се изправи и се огледа, докато не откри бармана. Беше там, където беше стоял в самото начало притиснал дебелия си задник в касата зад бара.
— Обади се в комбината — нареди Ричър. — Накарай ги да изпратят линейката. Внимавайте с едрия. Не ми изглежда добре.
Ричър пристъпи към бара и си намери бутилката. Беше там, където я беше оставил — на салфетката. Той пресуши остатъка от бирата си, остави празната бутилка и излезе навън в нощта.
31
Ричър шофира безцелно десет минути на юг от главната улица, докато намери улица „Никел“. Табелите с имената бяха малки и избелели, а фаровете на стария пикап на Вон бяха слаби и ниско разположени. Първо попадна на улиците с имена „Желязо“, „Хром“, „Ванадий“ и „Молибден“, после съвсем изгуби металите и кара по няколко улици с номера вместо имена, преди да стигне до „Стомана“, „Платина“ и „Злато“. Улица „Никел“ беше пресечка на „Злато“. Беше без изход, с шестнайсет къщи, по осем от двете страни — петнайсет от тях бяха по-малки, а последната — по-голяма.
Барманът му беше казал, че Гарднър — съдията на Търман — живее в голямата къща на улица „Никел“. Ричър спря до бордюра, за да прочете името на пощенската кутия на голямата къща, после зави по алеята пред входа и изключи двигателя. Слезе от колата и отиде до верандата. Къщата беше във фермерски стил, средно голяма, и изглеждаше доста добре в сравнение с къщите на съседите, но все пак нямаше никакво съмнение, че съдия Гарднър щеше да успее повече в живота, ако се беше махнал от града и беше стигнал до Върховния съд във Вашингтон. Или дори до щатския съд на Колорадо. Или дори до градския съд в Денвър. Верандата беше увиснала на изгнилите си подпори, а боята на дъските беше избеляла. Самите дъски бяха изсъхнали и нацепени. На върха на стълбите, които се изкачваха към верандата, имаше декоративни колони, украсени с топки на върха. И двете топки се бяха сцепили, все едно някой ги беше ударил с брадва.
Ричър намери звънеца и го натисна два пъти, с кокалчето на ръката. Стар навик — не оставяше отпечатъци от пръсти, ако не се налага. После зачака. Опитът му показваше, че когато позвъниш на вратата на къща в предградията вечер, обикновено се чака около двайсет секунди. Съпругът и съпругата откъсваха поглед от телевизора, споглеждаха се и си казваха: „Кой може да е? По това време?“ После преговаряха с жестове и мимики, докато решат кой от двамата да стане и да се разходи по коридора. Преди девет часа вечерта обикновено отиваше съпругата. След девет часа обикновено отиваше съпругът.
Накрая му отвори мисис Гарднър. Съпругата; след двайсет и три секунди. Приличаше на мъжа си — набита, някъде над шейсетте, с гъста бяла коса. Единствено количеството коса и дрехите показваха различния пол. Беше с големи твърди къдрици, каквито се правят с маша, и с безформена сива рокля до глезените. Не се виждаше съвсем ясно зад мрежата против насекоми.