— Какво желаете? — попита тя.
— Трябва да видя съдията — отвърна Ричър.
— Ужасно е късно — каза мисис Гарднър.
Не беше чак толкова късно. Според старинния стенен часовник, който се виждаше в коридора зад гърба й, беше осем и двайсет и девет, а според часовника в главата на Ричър беше осем и трийсет и една. Това, което жената всъщност искаше да каже, беше следното: „Прекалено си едър и грозен.“ Ричър се усмихна. Вон му беше казала: „Погледни се само. Какво виждаш?“ Ричър си знаеше, че не е идеалният гост за вечеря. В девет от десет случая беше по-нежелан гост дори от мормонските мисионери.
— Случаят е спешен — обясни той.
Жената остана неподвижна и не отговори. Опитът на Ричър показваше, че ако разговорът продължи повече от трийсет секунди, ще излезе и съпругът. Щеше да проточи врат от дневната и да подвикне: „Кой е, скъпа?“ А Ричър искаше вратата да бъде отворена много преди този момент. Искаше да бъде в състояние да попречи на вратата да бъде затворена, ако се наложи.
— Случаят е спешен — повтори той и дръпна вратата с мрежата против насекоми.
Вратата изскърца на износените си панти. Жената отстъпи крачка назад, но не се опита да го спре. Ричър влезе във фоайето и остави мрежата против насекоми да се затвори зад гърба му.
В коридора миришеше на застоял въздух и готвено. Ричър се обърна, внимателно затвори вратата и резето щракна. В този момент трийсетте секунди, които се отброяваха в главата му, изтекоха и в същия момент съдията излезе в коридора.
Беше облечен със същите сиви панталони от костюма, който Ричър вече беше виждал, но си беше свалил сакото и вратовръзката му беше разхлабена. Остана неподвижен за миг, като очевидно се мъчеше да си припомни къде го е виждал. Десет дълги секунди по-късно обърканата му физиономия се смени с нещо съвсем различно и той каза:
— Ти?
Ричър кимна.
— Да, аз.
— Какво искаш? Защо си дошъл?
— Дойдох да поговорим.
— Искам да кажа, защо изобщо си дошъл в Диспеър? Нямаш право да влизаш в града.
— Да се видим в съда? — отвърна Ричър.
— Ще се обадя в полицията.
— Заповядай, обади се. Но там няма да вдигнат, както сигурно знаеш. Помощниците също няма да вдигнат.
— Къде са те?
— На път за здравната служба.
— Какво е станало с тях?
— Аз — отвърна Ричър.
Съдията не каза нищо.
— А мистър Търман в момента лети с малкото си самолетче — продължи Ричър. — И през следващите пет часа и половина няма да можеш да се свържеш с него. Така че си сам. Време е съдия Гарднър да прояви малко инициатива.
— Какво искаш?
— Искам да ме поканиш в дневната. Да ми предложиш да седна и да ме попиташ дали искам сметана и захар в кафето. Впрочем не искам. Защото поне засега съм тук с твое разрешение, така че не нарушавам никакви закони. Предпочитам нещата да си останат така.
— Нарушаваш наредбата против скитничеството.
— Точно за това исках да поговорим. Бих искал да размислиш. Искам да обжалвам решението ти.
— Ти луд ли си?
— Просто действам малко нетрадиционно. Но не съм въоръжен и не отправям заплахи. Просто искам да поговорим.
— Изчезвай веднага.
— От друга страна, аз съм едър непознат, който няма нищо за губене. В едно малко градче, където в момента няма действащи сили на реда.
— Имам пистолет.
— Не се съмнявам. Дори си мисля, че имаш няколко. Но няма да използваш нито един от тях.
— Така ли си мислиш?
— Ти си човек на закона. Знаеш какви проблеми ще имаш след това. Не мисля, че ще искаш да се занимаваш с тях.
— Поемаш голям риск.
— Всеки човек поема риск всяка сутрин, когато става от леглото.
Съдията не отговори нищо. Не се поддаваше на доводите на Ричър. Патово положение. Ричър се обърна към съпругата му, изчисти изражението си от всякакви дружелюбни емоции и я изгледа с вторачения леден поглед, с който преди години сплашваше свидетелите, които отказваха да му съдействат.
— Какво мислите вие, мисис Гарднър? — попита той.
Тя отвори уста няколко пъти, но гърлото й беше пресъхнало и от него не излезе нито звук. Най-сетне успя да каже:
— Мисля, че всички трябва да седнем и да поговорим.
Но от тона й стана ясно, че не беше съвсем изплашена. Беше печена. Вероятно нямаше как да бъде друга, след като беше оцеляла шейсет и няколко години в град като Диспеър и беше омъжена за съдията на шефа.
Съпругът й изсумтя, после се обърна и ги поведе към дневната. Беше прилично квадратно помещение, с обикновени мебели. Диван, кресло и второ кресло с подвижна облегалка. Имаше масичка за кафе и голям телевизор, свързан с тунер за сателитна телевизия. Мебелите бяха тапицирани с цветни щампи, които се повтаряха и на завесите. Завесите бяха спуснати и поръбени с дантела от същата материя. Ричър подозираше, че мисис Гарднър ги е шила сама.