Беше се променила.
Преди я измъчваха тревоги.
Сега беше щастлива.
Той застана на бара, тя го забеляза, погледна към него и се усмихна. Беше интересна усмивка. В нея имаше много откровено задоволство, но имаше и елемент на триумф. И превъзходство. Сякаш беше спечелила значима победа, и то за негова сметка.
Той остави ключовете на Вон на бара и жената го попита:
— Ще вечеряте ли при нас?
Ричър се замисли. Стомахът му се беше успокоил. Адреналинът му беше спаднал. Осъзна, че наистина е гладен. Не беше приемал никаква храна от закуската насам, освен кафе и празни калории от бутилката бира, която беше изпил в бара. А там беше изгорил доста калории. Изобщо не се съмняваше. Нищо чудно, че изпитваше недостиг на енергия. Така че отговори:
— Да, май съм готов за вечеря.
Той отиде и седна в сепарето на Люси Андерсън. Тя го изгледа през масата и отново се усмихна със същата усмивка. Задоволство, триумф, превъзходство и победа. Отблизо усмивката изглеждаше по-широка и имаше по-голям ефект. Беше си направо ослепителна. Люси имаше страхотни зъби. Очите й бяха ясни, блестящи и сини.
— Днес следобед приличаше на Люси — каза Ричър. Сега приличаш на Лъки.
— Сега се чувствам като Лъки — отвърна тя.
— Какво се е променило?
— Ти как мислиш?
— Имаш новини от съпруга си?
Тя отново се усмихна — сто процента щастие.
— И още как — отвърна тя.
— Значи е напуснал Диспеър.
— И още как. Сега никога няма да го хванеш.
— Аз никога не съм искал да го хващам. Дори не знаех, че съществува, преди да те срещна.
— Честно — каза тя.
Произнесе го с преувеличен сарказъм, а не с въпросителна интонация. Ричър беше чувал и други млади хора, които казваха така. Доколкото разбираше, значението на думата в такъв случай беше нещо като: „Ти наистина ли си мислиш, че съм такава идиотка?“
— Бъркаш ме с някой друг — каза Ричър.
— Честно — каза пак тя.
„Погледни се само. Какво виждаш?“
— Не съм ченге — настоя Ричър. — Едно време наистина бях ченге и може би все още приличам на ченге, поне според теб, но вече не работя.
Тя не отговори. Но Ричър беше сигурен, че не му вярва.
— Съпругът ти трябва да е заминал късно следобед каза той. — Беше там в три, а в седем вече го нямаше.
— Ти пак ли си ходил там?
— Днес ходих два пъти.
— Което доказва, че си го търсил — каза тя.
— Май да. Но само заради теб.
— Честно.
— Той с какво се занимаваше?
— Вече знаеш.
— Ако вече знам, нищо няма да ти стане да ми кажеш пак, нали така?
— Не съм толкова глупава. Моята позиция е, че не знам нищо за това, което е правил. Иначе ще изляза съучастничка. Ние имаме адвокати, нали се сещаш.
— Кои сте вие?
— Хората в нашето положение. За които много добре знаеш.
— Не съм ченге, Лъки. Просто минавам оттук и никого не познавам. И нищо не знам.
Тя отново се усмихна. Щастливо, триумфално и победоносно.
— Къде е заминал? — попита Ричър.
— Все едно ще ти кажа.
— А кога ще отидеш при него, където и да е там?
— След няколко дни.
— Мога да те проследя — каза Ричър.
Тя отново се усмихна, все едно нищо не можеше да я засегне.
— Няма да имаш никаква полза.
Сервитьорката дойде при тях и Ричър си поръча кафе и пържола. Когато жената се отдалечи, Ричър се обърна към Люси Андерсън и каза:
— Има и други в положението, в което беше ти вчера. Точно в момента в града има друго момиче, което също чака.
— Надявам се, че има много като нас.
— Мисля, че тя чака напразно. Знам, че едно момче е умряло там, преди един или два дни.
Люси Андерсън поклати глава.
— Невъзможно. Знам, че нито един от нас не е умрял. Щях да чуя.
— Кои сте вие? — повтори Ричър.
— Хората в нашето положение.
— Този път някой е умрял.
— Постоянно умират хора.
— Млади хора? Без видима причина?
Тя не отговори и Ричър разбра, че няма да получи отговор. Сервитьорката му донесе кафето. Той отпи от него. Беше добро, но не толкова добро като кафето на мисис Гарднър — нито самата напитка, нито чашата. Той остави чашата на масата и каза:
— Няма значение, Люси. Пожелавам ти късмет — където и да отиваш, с каквото и да се занимаваш.
— Само толкова ли? Няма ли да ме разпитваш повече?
— Не, ще вечерям.
Ричър вечеря сам, защото Люси Андерсън си тръгна, преди да му донесат пържолата. Тя първо поседя мълчаливо, после отново се усмихна, измъкна се от сепарето и пое към изхода. Или по-точно казано, полетя към изхода, толкова енергично и щастливо се движеше. Бутна вратата и вместо да се свие в якето си от студ, изправи рамене, вдигна лице към небето и дълбоко си пое въздух, все едно нощта беше омагьосана. Ричър я проследи с поглед, докато не изчезна, после се загледа в празното пространство.