В десет и половина приключи с храната и тръгна към мотела. Отби се до рецепцията, за да плати за още една вечер. Винаги наемаше стаите само за една вечер, дори когато възнамеряваше да остане някъде по-дълго. Този навик му действаше успокояващо. Все едно всеки път потвърждаваше абсолютната си свобода да си тръгне, когато поиска. Служителката от дневната смяна все още беше на работа. Набитата жена. Любопитната жена. Ричър й подаде няколко дребни банкноти, изчака рестото си и каза:
— Разкажи ми пак това, което знаеш за комбината.
— Какво съм ти разказвала?
— За нарушения. За престъпления. Защо самолетът лети всяка нощ.
— Значи наистина си ченге — каза жената.
— Бях. Може би все още робувам на старите си навици.
Жената сви рамене и малко се засрами. Май дори се поизчерви.
— Ами, това са аматьорски глупости — каза тя. — Поне така ще си помислиш.
— Аматьорски?
— Като хоби ми е. Правя разследвания по интернет. Проучих и комбината.
— И какво откри?
— Струва ми се, че правят прекалено много пари. Но какво разбирам аз? Не съм специалист. Нито съм брокер, нито съм толкова наясно с финансовите разследвания.
— Разкажи ми — каза Ричър.
— Различните отрасли на промишлеността се развиват циклично. Първо нагоре, после надолу, в зависимост от цените на суровините, търсенето и предлагането и общите условия на пазара. Точно в този момент преработването на метали като цяло е в криза. А тук печелят като луди.
— Как разбра?
— Постоянно търсят нови работници.
— Доста мъгляво обяснение.
— Компанията е частна, но по закон трябва да подават финансови отчети. Проверих отчетите, за да се занимавам с нещо.
И защото обичаш да си пъхаш носа навсякъде, помисли си Ричър.
— И какво пише в тях? — попита той.
— Отчитат страхотни печалби. Ако бяха на борсата, щях да купувам само от техните акции. И ако имах пари, разбира се. Ако не работех в мотел.
— Добре.
— А компанията не е на борсата. Финансира се частно. Така че сигурно изкарват още повече пари, отколкото отчитат.
— Значи смяташ, че не изпълняват всички екологични изисквания?
— Не бих се изненадала.
— Дали това ще даде толкова голяма разлика? Доколкото знам, екологичните изисквания и бездруго не са много строги.
— Не знам.
— А самолетът?
Жената извърна поглед.
— Ами глупости.
— Нищо, кажи.
— Е, мислех си, че ако работата на комбината не може да обясни тези печалби и не става дума за нарушаване на екологичните изисквания, значи може би има нещо друго.
— Какво?
— Може би този самолет транспортира някакви неща. За продажба. Като контрабанда.
— Какви неща?
— Неща, които не са от метал.
— Къде ги транспортира?
— Не съм сигурна.
Ричър замълча.
— Видя ли? — каза жената. — Нали ти казах, че нищо не разбирам. Просто имам прекалено много свободно време. И бърз интернет. От това човек наистина може да откачи.
Тя се обърна и се зае да попълва нещо в някаква книга, а Ричър си прибра рестото. Преди да си тръгне, хвърли поглед към стената на рецепцията и видя, че липсват четири ключа. Значи бяха заети четири стаи. Неговата, стаята на Люси Андерсън, стаята на жената с голямото бельо и, поне така предполагаше, стаята на новото момиче в града. Момичето с тъмната коса, което все още не познаваше, но скоро можеше да го направи. Ричър подозираше, че тя ще остане в града по-дълго от Люси Андерсън, а когато накрая си тръгне, няма да е толкова щастлива.
Ричър се върна в стаята си и се изкъпа, но не можа да заспи. Затова само отми вонята на битката в бара от тялото си, пак се облече и излезе. Тръгна пеша по улиците и спря до една телефонна будка под улична лампа. Отвори телефонния указател и провери за Дейвид Робърт Вон. Имаше го. „Вон, Д.Р.“ — адресът беше на улица „Пета“ в град Хоуп, щата Колорадо.
На две пресечки южно от него.
Ричър вече беше разгледал улица „Четвърта“. Може би трябваше да хвърли едно око и на улица „Пета“. Ей така, от чисто любопитство.
33
Улица „Пета“ вървеше от изток на запад и продължаваше по цялата дължина на града. Беше, общо взето, същата като улица „Четвърта“ — с тази разлика, че и от двете страни имаше къщи. Под лунната светлина тихо стояха дървета, дворове, живи плетове, пощенски кутии и малки спретнати къщи. Сигурно беше приятно място за живеене. Къщата на Вон беше в източния край на града. По-близо до щата Канзас, отколкото до град Диспеър. Пред къщата имаше голяма алуминиева пощенска кутия, монтирана на обикновен дървен стълб. Поставката беше обработена с терпентин. Името „Вон“ беше изписано от двете страни на кутията, с големи залепващи се букви. Лепенките бяха поставени много внимателно, така че буквите бяха идеално подравнени. Опитът на Ричър показваше, че това се случва много рядко. Сигурно лепилото действаше твърде бързо и силно и не допускаше корекция на грешките. За да залепиш и трите букви от двете страни на кутията, подредени в идеална линия, се изискваше особено внимателно планиране. Може би първо бяха залепили права линия, за да ги наредят по нея, а после я бяха свалили.