Къщата и дворът също бяха много добре поддържани. Ричър не беше специалист по недвижими имоти, но все пак различаваше поддържаните къщи от онези, за които не се полагаха достатъчно грижи. В двора нямаше ливада. Беше застлан със златист чакъл, от който тук-там стърчаха декоративни храсти. Алеята за колата беше от напукани каменни плочки, които бяха в същия цвят като чакъла. От същите плочки беше наредена и втора, по-малка алея, която водеше към входната врата. В чакъла бяха разпръснати и допълнителни плочки — за да се стъпва на тях. Храстите бяха грижливо подрязани. Някои от тях имаха малки цветчета по клоните, които се бяха затворили за през нощта.
Самата къща беше на един етаж и сигурно беше построена преди петдесет години. В десния край имаше гараж за една кола, а в левия — пристройка с формата на буквата Т, в която сигурно се помещаваха спалните — една отпред и една отзад. Ричър предполагаше, че кухнята е до гаража, а дневната — между кухнята и спалните. На покрива нямаше комин. Плочите на покрива не бяха нови, но бяха сменени преди десетина години и бяха приятно остарели.
Хубава къща.
Която беше празна.
Беше тъмна и притихнала. Някои от завесите бяха дръпнати донякъде, а други — съвсем. Вътре не се виждаше нищо — освен миниатюрна зелена светлинка зад единия прозорец. Сигурно беше кухнята, в която светеше часовникът на дисплея на микровълновата фурна. С изключение на нея, нямаше никакви признаци на живот. Нищо. Нито звук, нито едва доловимо бръмчене на електрически уреди, нито вибрации. Едно време основното занимание на Ричър беше да нахлува в тъмни сгради и често беше въпрос на живот и смърт да определи предварително дали в тях има някой. Беше развил шесто чувство за това и точно в момента чувството му подсказваше, че в къщата на Вон няма никого.
Тогава къде беше Дейвид Робърт?
Може би на работа. Може би и двамата работеха на нощни смени. Някои семейства организираха работното си време по този начин, за да прекарват повече време заедно. Може би Дейвид Робърт беше санитар или лекар, или пък работеше нощем по поддръжката на междущатските магистрали. Може би беше журналист или печатар, който прави вестници. Или пък беше в търговията с хранителни стоки и зареждаше магазините за сутринта. Или пък радиоводещ, който води нощно предаване. Или шофьор на товарен камион, или актьор, или музикант на турне. Може би отсъстваше с месеци. Може би беше моряк или пилот от гражданската авиация.
Или пък работеше в щатската полиция.
Вон беше попитала: „Не приличам ли на омъжена?“
Не, помисли си Ричър. Наистина не приличаш на омъжена. Поне както повечето хора.
Той намери една пресечка с дървета от двете страни и се върна обратно на север до улица „Втора“. Хвърли поглед надясно и видя, че пикапът на Вон все още си стои там, където го беше паркирал. Светлините на закусвалнята ярко го огряваха. Ричър продължи още една пресечка и излезе на улица „Първа“. В небето нямаше никакви облаци. Имаше ярка луна. Вдясно от него се виждаше сребристата равнина, която се простираше чак до щата Канзас. Вляво от него смътно се различаваха силуетите на Скалистите планини — синкави и огромни, със заснежени долини на север, осветени като призрачни остриета, на фантастична надморска височина. Градът беше неподвижен, притихнал и самотен. Нямаше дори единайсет и половина вечерта, а по улиците нямаше никого. Никакви коли. Изобщо никакво движение.
Ричър не страдаше от безсъние, но точно в момента не му се спеше. Беше прекалено рано. Имаше прекалено много въпроси, останали без отговор. Той повървя една пресечка по улица „Първа“ и отново зави на юг, към закусвалнята. Обикновено не държеше да бъде в компания, но точно в момента искаше да види някакви други хора, а закусвалнята беше най-доброто място за това.