Продавачът на трактори пресуши последната си чаша кафе, събра си нещата и си тръгна. Сервитьорката се оттегли в един ъгъл и отвори някакъв роман. Ричър обхвана чашата с кафе с ръка, за да не изстива.
Момичето изведнъж се раздвижи. Плъзна се настрани от сепарето и се изправи — с едно-единствено гладко и грациозно движение. Беше невероятно дребна. Със сигурност не беше по-висока от метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет килограма. Под тениската носеше джинси и евтини обувки. Застана неподвижно, с лице към изхода, после се обърна към сепарето на Ричър. По лицето й не се четеше нищо друго освен страх, свенливост и самота. Накрая взе някакво решение, приближи се на метър до неговата маса и каза:
— Ако наистина искате, можете да говорите с мен.
Ричър поклати глава.
— Не, всичко е наред.
— Благодаря ви за вечерята — каза тя.
Гласът й съответстваше на физиката. Говореше тихо и деликатно. Имаше слаб акцент, но английският все пак й беше роден език. Със сигурност беше някъде от южната част на щата Калифорния. Отборът на „Падрес“ сигурно беше от родния й град — Сан Диего.
— Имаш ли пари за закуска утре? — попита Ричър.
Тя замълча, докато се бореше с гордостта си, и накрая поклати глава.
— А за обяд? За вечеря?
Тя поклати глава.
— Имаш ли пари за мотела?
— Платих за три вечери напред. Затова нямам за храна. Взеха ми всички пари.
— Трябва да се храниш — каза Ричър.
Момичето не отговори. Ричър пресметна наум: по десет долара на ядене прави трийсет долара на ден, значи деветдесет долара за три дни плюс десет долара за други разходи или телефонни разговори, общо сто. Той извади пет чисто нови банкноти от двайсет долара, които беше изтеглил от банкомата, и ги нареди на масата. Момичето каза:
— Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.
— Тогава ще ги предадеш напред.
Момичето не каза нищо.
— Знаеш ли какво означава това?
— Не съм сигурна.
— Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш.
Момичето кимна.
— Така става — каза тя.
— Значи можеш да вземеш парите.
Тя пристъпи по-близо и взе банкнотите.
— Благодаря — каза тя.
— Не благодари на мен. Трябва да благодариш на човека, който ми е помогнал едно време. И на този, който е помогнал на него. И така нататък.
— Ходил ли си в Диспеър?
— Четири пъти през последните два дни.
— Видя ли някого там?
— Видях доста хора. Градът не е толкова малък.
Тя пристъпи още по-близо и подпря слабите си хълбоци на масата. Вдигна евтината си чанта от винил, подпря я на масата пред корема си и отвори капака. Наведе глава и косата й се спусна пред лицето. Имаше малки кафяви ръце и не носеше пръстени, а ноктите й не бяха лакирани. Тя порови в чантата и извади един плик. Пликът беше твърд и почти квадратен. Сигурно беше от поздравителна картичка. Тя отвори плика и извади една снимка. Хвана я с палец и показалец, подпря малкото си юмруче на масата и я завъртя, така че Ричър да я гледа под правилния ъгъл.
— Видя ли този човек? — попита тя.
Беше най-обикновена цветна снимка, от тези, които стават за един час. Десет на петнайсет сантиметра, на гланцирана хартия, без бяло поле. Ричър предполагаше, че е заснета на филм марка „Фуджи“. Едно време, когато разследваше престъпления, беше станал доста добър в разпознаването на снимков материал по цветните настройки на филма. Тази снимка имаше по-силно зелено, което беше характерно за филмите на „Фуджи“. При „Кодак“ залагаха повече на червеното и топлите тонове. Фотоапаратът, с който беше направена снимката, беше добър — с истински стъклен обектив. Виждаха се много детайли. Фокусът не беше идеален. Затворът на блендата не беше избран много професионално. Дълбочината на фокуса не беше нито плитка, нито дълбока. Стар огледално рефлексен фотоапарат — значи или беше купен втора ръка, или беше взет назаем от по-възрастен човек. Такива фотоапарати вече почти не се продаваха в обикновените магазини. Всички любители бяха преминали на цифрова техника. Снимката в ръката на момичето беше нова, но приличаше на нещо от едно време. Приятна, най-обикновена снимка, направена със стар огледално рефлексен фотоапарат, зареден с филм на „Фуджи“ и насочен от фотограф любител.
Ричър я взе от ръката на момичето и я стисна между палеца и показалеца. Яркозеленото се дължеше на фона, който се заемаше от трева, и на предния план, който се заемаше от една тениска. Тревата изглеждаше добре напоена, наторена и поддържана, значи сигурно беше в някакъв парк. Тениската беше евтина, памучна, облечена от слабо момче на деветнайсет или двайсет години. Обективът беше насочен нагоре към лицето му, все едно фотоапаратът е бил в ръцете на много по-нисък човек. Момчето на снимката позираше неуверено и сковано. В позата му нямаше спонтанност. Може би суетенето с обектива на фотоапарата го беше принудило да остане в тази поза по-дълго, отколкото можеше да я задържи непринудено. Усмивката му беше искрена, но малко застинала. Имаше мургаво лице и бели зъби. Изглеждаше млад, дружелюбен, мил, забавен и напълно безобиден.