И не беше точно слаб.
Беше по-скоро жилав.
Не беше нито нисък, нито висок. Беше среден на ръст.
Може би към сто седемдесет и два сантиметра.
И сигурно тежеше някъде шейсет и четири килограма.
Определено латиноамериканец, но толкова потомък на испанци, колкото и на майте или ацтеките. Във вените му течеше много индианска кръв, нямаше никакво съмнение. Имаше лъскава черна коса, която не беше сресана, а просто изглеждаше бухнала — нито дълга, нито къса. Беше към пет сантиметра дълга, видимо вълниста.
Имаше ясно изразени скули.
Беше облечен спортно и не се беше подготвял специално за снимката.
Например не се беше избръснал.
Брадичката и горната му устна бяха покрити с набола брада.
По бузите и гърлото му се виждаше много по-малко.
Млад.
Почти момче.
— Видя ли го? — попита момичето.
— Как се казваш? — попита Ричър.
— Как се казвам аз ли?
— Да.
— Мария.
— А той как се казва?
— Рафаел Рамирес.
— Твоят приятел?
— Да.
— На колко е години?
— На двайсет.
— Ти ли си го снимала?
— Да.
— В някакъв парк в Сан Диего?
— Да.
— С фотоапарата на баща ти?
— На чичо ми — отвърна момичето. — Как разбра?
Ричър не отговори. Отново се загледа в Рафаел Рамирес на снимката. Приятелят на Мария. На двайсет години. Метър и седемдесет и два, шейсет и четири килограма. Със същото телосложение. Същата коса, скули и набола брада.
— Видя ли го? — повтори момичето.
Ричър поклати глава.
— Не. Не го видях.
34
Момичето си тръгна. Ричър я проследи с поглед. Реши да не й предлага да я изпрати до мотела, защото можеше да го изтълкува погрешно — все едно той очакваше нещо по-конкретно за своите сто долара, отколкото приятното чувство, че е помогнал на някого. Така или иначе, за нея не беше толкова опасно да се прибере сама. Хоуп изглеждаше безопасно място. Не беше особено вероятно да попадне на банда хулигани, които кръстосват улиците, най-малкото, защото никой не кръстосваше улиците. Беше полунощ в едно малко, достопочтено градче, по средата на нищото. Така че Ричър я остави да си тръгне, махна на студентката да се откъсне от романа си и я накара да му донесе още кафе.
— Така никога няма да заспиш — каза му тя.
— Колко често минава полицай Вон през нощта? — попита той.
Момичето се усмихна със същата усмивка, с която преди беше казала: „Чувам разни неща.“
— Поне веднъж — отвърна тя и пак се усмихна.
— Тя е омъжена — каза Ричър.
— Знам — каза момичето.
После отнесе термоса, върна се при книгата си и го остави с димящата чаша кафе. Ричър наведе глава, за да подуши кафето. Когато отново вдигна поглед, видя как патрулката на Вон минава по улицата отвън. Тя намали скоростта, все едно да огледа пикапа си. Но не спря. Продължи. Мина точно покрай витрината на закусвалнята и продължи към центъра по улица „Втора“.
Ричър излезе от закусвалнята в един часа сутринта и се върна пеша до мотела. Луната все още беше на небето. Градът беше притихнал и не помръдваше. На рецепцията светеше. Всички стаи бяха тъмни. Ричър седна на пластмасовия градински стол пред вратата си, протегна крака, сплете пръсти зад главата си и се заслуша в тишината, с широко отворени очи, вторачен в луната.
Не стана. Не можеше да се отпусне.
„Така никога няма да заспиш“, бе казала сервитьорката.
Да, но не заради кафето, помисли си той.
Ричър отново се изправи и тръгна обратно. Към закусвалнята. Вътре нямаше клиенти. Сервитьорката си четеше книгата. Ричър отвори вратата, отиде до бара и взе ключовете от пикапа на Вон. Сервитьорката вдигна поглед към него, но не каза нищо. Ричър излезе обратно още преди вратата да се затвори. Отключи пикапа, качи се в него и запали двигателя. Отдели се от бордюра, направи ляв завой, още един ляв завой и се озова на улица „Първа“, в посока на запад. Пет минути по-късно прекоси границата и отново се озова на територията на град Диспеър.
Шосето беше пусто, както и очакваше. Градът също беше пуст. Ричър намали скоростта, когато стигна до бензиностанцията, продължи да се движи с трийсет километра в час и се огледа. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и абсолютно тъмни. Главната улица беше опустяла и притихнала. Той зави наляво, към центъра. Завиваше произволно на всяка пресечка, така че прекоси няколко различни улици, но никъде не видя светнат прозорец или отворена врата. По улиците нямаше коли, а по тротоарите не се виждаха минувачи. Полицейското управление също беше тъмно. Както и пансионът. Барът беше затворен, със спуснати капаци на прозорците. Хотелът не се отличаваше от другите сгради — гола фасада, затворена входна врата и тъмни прозорци. Църквата беше тъмна и тиха. Зелената метална лента на гръмоотвода изглеждаше сива на лунната светлина.