35
Всички военни полицаи спяха, освен двамата постови в кабината на охраната. Ричър ги видя, докато минаваше покрай тях — едри силуети в полумрака, облечени с камуфлажни униформи и бронежилетки, с гербовете на военната полиция на ръкавите, без каски. Някъде близо до пода на кабината светеше оранжева нощна светлина, така че зениците им да останат разширени и да виждат на тъмно. Стояха с гръб един към друг — единият наблюдаваше източния периметър, а другият — западния. Ричър намали, за да им махне, после отново натисна газта и пое по пътя си.
Петдесет километра по-късно широкото шосе за камиони рязко завиваше надясно и поемаше право на север през мрака, към далечната междущатска магистрала. Но старото шосе продължаваше напред — неозначено с табели и привидно безцелно. Ричър продължи по него, вместо да завие към магистралата. Там, където свършваше асфалтът, започваше стар път — толкова лош, колкото и шосето на Диспеър. Грапав и неравен, направен по най-евтиния начин — с чакъл и катран. Ричър продължи по него, между две изоставени ферми, и навлезе в някакъв пуст, призрачен свят, където отляво и отдясно нямаше нищо, а напред се виждаше само лъкатушещата сива лента и сребристите силуети на планините в далечината. В продължение на седем километра не се случи абсолютно нищо. Сякаш стоеше на едно и също място сред пустошта. После подмина самотна табела, на която пишеше „Шосе 37 за окръг Халфуей“. Два километра по-късно забеляза някакво сияние във въздуха. Изкачи едно полегато възвишение и видя, че шосето пред него се спуска надолу, където изведнъж се показа подредена мрежа от осветени улици и тъмни сгради. Още два километра по-късно подмина друга табела, на която пишеше „Град Халфуей“.
Ричър намали скоростта, погледна в огледалото за обратно виждане, отби на банкета и спря.
Градът пред него носеше подходящо име. Халфуей по средата на пътя. Поредната оптична измама на терена правеше така, че Скалистите планини отново се приближаваха. Определено изглеждаха много по-близо, отколкото преди това. Упоритите заселници, които бяха продължили след Диспеър, бяха възнаградени от пейзажа, защото шейсет и петте километра, които в действително бяха изминали, оттук изглеждаха като сто и шейсет. Към този момент обаче заселниците бяха натрупали достатъчно мъдрост и горчив опит, така че не се бяха поддали на въодушевлението и бяха нарекли следващата си спирка с предпазливото име Халфуей — може би с тайната надежда, че тази скромност ще бъде възнаградена с откритието, че градът всъщност е много след истинската среда на пътя.
Но не е така, помисли си Ричър. Шейсет и пет километра си бяха шейсет и пет километра, независимо от оптичните илюзии. Заселниците бяха изминали едва една пета от пътя до планините. От друга страна, фургоните на онези, които бяха продължили след Диспеър, очевидно бяха превозвали най-големите оптимисти, така че градът Халфуей отразяваше техния дух. Градът изглеждаше подреден, ярък и по-жизнен посред нощ, отколкото Диспеър посред бял ден. Беше презастрояван — може би няколко пъти. Не се виждаше нищо старо. Сградите, които виждаше Ричър, бяха с орнаментирани фасади от седемдесетте или стъклени фасади от осемдесетте, а не с тухлени стени от деветнайсети век. В епохата на бързия транспорт нямаше никаква основателна причина някой да избере един близък град вместо друг за инвестиции и развитие, с изключение на общия, наследствен климат на жизненост и енергичност. Диспеър беше западнал, а Халфуей беше просперирал, така че оптимистите в крайна сметка бяха победили, както заслужаваха да им се случва понякога.
Ричър се върна на пътя и бавно подкара надолу към града. Беше три и петнайсет сутринта. Имаше много осветени сгради, макар че по-малко наистина бяха отворени. На пръв поглед бяха отворени единствено бензиностанцията и едно кафене. Но градчето и окръгът носеха едно и също име, което според опита на Ричър подсказваше, че определени услуги и системи работят денонощно. Например окръжната полиция. Някъде наоколо имаше полицейско управление, в което денонощно имаше полицаи на смяна. Както и болница — с денонощна „Бърза помощ“. Сивата зона между полицията и болницата — случаите, в които „Бърза помощ“ не беше успяла да помогне, така че вече представляваха интерес за полицейското управление — се обслужваше от морга. И моргата също трябваше да работи денонощно. Всеки окръжен град, от който зависеха няколко общини, беше длъжен да осигурява определени базови услуги. В Хоуп и в Диспеър например нямаше морга. „Нямат дори хладилна камера“ — бе казала Вон. Вероятно и другите градчета наоколо бяха в същото положение. Но гадни неща все пак се случваха, а линейките трябваше да отиват някъде. Не можеха просто да оставят труповете на улицата, докато не отворят погребалните агенции на следващия ден. Поне не на теория.