— Само това ни дават — каза Ричър.
— На мен ми стига — отвърна пазачът и натисна бутона.
Включи се мотор, завъртяха се предавки и порталът започна да се отваря. Когато се отвори на метър и половина, Ричър влезе и прекоси двора на моргата, като се насочи към една локва от жълта светлина пред служебния вход с надпис „Входящи“. Влезе направо вътре и се озова в приемна, подобна на милион други приемни, в които беше влизал. Бюро, компютър, папки, купчини листа, табло за съобщения, ниски кресла за посетители. Всичко изглеждаше сравнително ново, но беше очукано от употреба. Отоплението беше включено, но въздухът беше студен. Имаше врата, която водеше към вътрешността на сградата; вратата беше затворена, но през нея се процеждаше миризма на изстудени химикали. На ниските кресла седяха двама мъже. Бяха бели, млади и слаби. Изглеждаха еднакво подходящи за физически или канцеларски труд. Изглеждаха отегчени и малко непочтително настроени, което можеше да се очаква от хора, които работят нощна смяна в сграда, пълна с добре охладени трупове. Двамата вдигнаха очи към него, донякъде раздразнени от прекъсването на рутинната вечер, но също и зарадвани, че ще има някакво разнообразие.
— Вие за какво сте? — попита единият.
Ричър отново им показа месинговата си значка.
— Трябва да проверя нещо за човека, когото докарахме вчера.
Дежурният, с когото разговаряше, присви очи към значката и каза:
— От Диспеър?
Ричър кимна.
— Труп на млад мъж. По-скоро дребен.
Единият от дежурните се избута от креслото, отпусна се зад бюрото и почука по клавиатурата, за да събуди компютъра. Другият се завъртя на мястото си, отвори една папка, облиза палец и започна да прелиства някакви листа. И двамата достигнаха едновременно до едно и също заключение. Спогледаха се и първият, който беше проговорил, каза:
— Вчера не сме получавали нищо от Диспеър.
— Сигурни ли сте?
— Ти не го ли докара лично?
— Не.
— Сигурен ли си, че е бил мъртъв? Може да са го закарали в интензивното.
— Беше мъртъв, сто процента.
— Не е при нас.
— Няма ли възможност за грешка?
— Не, никаква.
— Регистрацията ви работи на сто процента, така ли?
— Няма друг начин. В началото на всяка смяна лично проверяваме табелките с номерата на труповете и ги сравняваме с документацията. Такава е процедурата. Защото хората много се спичат, когато изчезне някой от починалите им роднини.
— Е, нищо чудно — каза Ричър.
— Така че тази вечер имаме петима души по списък и петима във фризера. Две жени и трима мъже. Нито един от тях не е млад. И нито един не е от Диспеър.
— Има ли друго място, на което може да са го откарали?
— Не и в този окръг. А в друг окръг пък нямаше да го приемат.
Дежурният натрака още няколко клавиша и отвори нов екран.
— Последният труп от Диспеър, който сме получавали, е пристигнал преди повече от една година. Трудова злополука в онзи комбинат. Доколкото си спомням, целият беше сдъвкан от някаква машина. Грозна гледка. Беше толкова разпарчетосан, че трябваше да го приберем в две чекмеджета вместо в едно.
Ричър кимна. Дежурният се завъртя с гръб към бюрото, протегна крака и се подпря на лакти зад гърба си.
— Съжалявам — каза той.
Ричър отново кимна и излезе навън, в локвата от жълта светлина. Вратата се затвори зад гърба му със съскане на хидравлика.
„Ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници.“
В класната стая към това се добавяше и следното правило: „Винаги проверявай с абсолютна сигурност.“ Ричър прекоси двора, изчака порталът да се отвори достатъчно, мина през него и се качи в пикапа на Вон.
Беше проверил.
С абсолютна сигурност.
36
Ричър кара в продължение на два километра, спря пред денонощното кафене в Халфуей, изяде един чийзбургер и изпи три големи чаши кафе. Бургерът беше недопечен и клисав, а кафето беше горе-долу толкова хубаво, колкото кафето в закусвалнята на Хоуп. Чашата беше малко по-зле, но ставаше. Ричър прочете от първата до последната страница парцаливия вестник от миналата сутрин, после се подпря в ъгъла на своето сепаре и подремна един час. Тръгна си в пет сутринта, когато пристигнаха първите клиенти за закуска и го събудиха с бърборенето си и миризмата на хора, които току-що са излезли от банята. Ричър напълни резервоара на пикапа на денонощната бензиностанция и напусна града по същия път, по който беше пристигнал. Караше на изток, планините бяха далеч зад гърба му, а пред него се зазоряваше.