Ричър се движеше с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че стигна до базата на военната полиция след петдесет и две минути. Там все още нямаше раздвижване. В кабината на охраната имаше двама войници — единият беше обърнат на изток, а другият — на запад. Все още бяха на нощно осветление. Ричър предполагаше, че сутрешната проверка е в шест и трийсет, а закуската — в седем. Нощният караул щеше да вечеря по същото време, по което щеше да закусва дневният. Най-вероятно и храната им щеше да бъде една и съща. Бойните поделения не се радваха на голям разкош. Ричър махна на войниците и продължи с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че пристигна до комбината за преработка на метали точно в шест часа сутринта.
В началото на работния ден.
Вече бяха пуснали светлините, така че всичко беше осветено като през деня. Паркингът бързо се пълнеше с коли. Светлините на фаровете се източваха на запад от града, подскачаха по пътя, завиваха, облизваха неравната земя, спираха и угасваха. Ричър намали скоростта, завъртя волана, зави настрани от пътя, прекоси паркинга и спря между смачкан крайслер и очукан пикап форд. Измъкна се от колата, заключи вратата, прибра ключовете в джоба си и се присъедини към тълпата от мъже, които се тътреха към портала за работниците. Чувстваше се малко неприятно. Все едно влизаше в бейзболен стадион, облечен с цветовете на гостуващия отбор. „Внимание, непознат!“ Мъжете около него го поглеждаха с любопитство и се държаха на малко по-голяма дистанция, отколкото помежду си. Но не му казаха нищо. Нямаше открити прояви на враждебност. Само предпазливи, тайни погледи, докато се придвижваха напред в сутрешния сумрак, крачка по крачка.
Порталът за работници представляваше двоен участък от металната стена, който беше направен да се огъва на специални сложни панти. Пътеката се стесняваше, за да мине през него, утъпкана от милиони крака. В близост до портала никой не се блъскаше. Никой не проявяваше нетърпение. Хората отляво и отдясно просто се строяваха от само себе си, като роботи, без да бързат или да се бавят излишно. Всички трябваше да отидат на работа, но очевидно никой не искаше особено.
Опашката бавно се движеше напред — метър по метър.
Мъжът пред Ричър мина през портала.
Ричър също мина през портала.
Още с влизането попадна на допълнителни метални стени, на височината на очите, които разделяха тълпата наляво и надясно — като прегради в обор. Десният коридор водеше до оградено пространство, където според Ричър чакаха работещите на час, за да видят дали ще ги повикат днес. Пространството вече беше запълнено на една четвърт; мъжете стояха и чакаха мълчаливо. Другите, които отиваха наляво, дори не ги поглеждаха.
Ричър продължи наляво.
Левият коридор веднага завиваше и се стесняваше до ширина от метър и двайсет. Опашката се тътреше покрай старомоден часовник с перфоратор, монтиран по средата на огромна стена със слотове за перфокарти. Всеки от мъжете изваждаше своята карта, поставяше я в машината, изчакваше тъпия удар от печата и я връщаше на мястото й. Това ставаше в бавен, неумолим ритъм. Чуваше се тихо просъскване на картон по метал, после тъпият удар на перфоратора и тихото потракване, когато прибираха картите на мястото им. Часовникът с перфоратора показваше шест и четиринайсет и според часовника в главата на Ричър беше съвсем точен.
Ричър просто подмина машината. Коридорът, по който вървеше, отново направи завой и Ричър последва мъжа пред себе си в продължение на десет метра. После излезе в североизточния край.
Комбинатът беше гигантски. Беше потресаващо огромен. Светлините на отсрещната стена се точеха на километър и половина в далечината, намаляваха и потъмняваха от разстоянието, докато перспективата не ги превърнеше в миниатюрна точка в югозападния край. Самата отсрещна стена беше поне на осемстотин метра от Ричър. Пространството, затворено от оградата, сигурно надхвърляше хиляда и двеста декара. Колкото триста футболни игрища.
Невероятно.
Ричър отстъпи встрани, за да пропусне опашката. На отделни места в огромното пространство видя малки групички мъже, които вече се бяха захванали за работа. Движеха се самосвали и кранове. Сенките им бяха рязко очертани от изкуствените светлини. Някои от крановете бяха по-големи от всички кранове, които Ричър беше виждал по пристанищата. Някои от самосвалите бяха по-големи от земни екскаватори. Имаше гигантски преси за метал, монтирани на огромни стълбове от бетон. Пресите се задвижваха от лъскави, мазни хидравлични бутала, дебели като дървета. Имаше пещи за претопяване, големи колкото яхти, и реторти, големи колкото къщи. Имаше купчини от разбити автомобили, високи по десет етажа. Земята беше пропита с машинно масло и навсякъде имаше цветни локви от нафта, а където беше сухо, бяха натрупани метални стърготини и лъскав прах. Навсякъде се носеха изпарения, дим и остри химически миризми. Чуваше се рев на машини и удари на чукове, които се отразяваха от металните стени на комбината и се връщаха като ехо. Зад отворените врати на пещите танцуваха ярки пламъци. Беше като в ада.