Мъжът с радиостанцията отново попита:
— Кой си ти, по дяволите?
— Инспектор от Агенцията за защита на околната среда — отвърна Ричър.
Двамата замълчаха.
— Майтапя се — добави Ричър.
— По-добре да не говориш сериозно.
— Не говоря сериозно.
— Тогава кой си?
— Първо вие — каза Ричър. — Ти кой си?
— Аз съм началникът на обекта на комбината. А сега ти ми кажи кой си.
Ричър извади месинговата звезда от джоба си.
— Аз съм от полицейското управление. Новият помощник. Запознавам се с града и комбината.
— Не сме чували за нови помощници.
— Стана изведнъж.
Мъжът вдигна радиостанцията до устата си, натисна един бутон и заговори бързо и тихо. Изреждаше имена, кодове и команди. Ричър не ги разпознаваше, което не го изненада. Всички организации си имат собствен жаргон. Но Ричър разпозна интонацията и, общо взето, разбра за какво се отнася. Обърна се, хвърли поглед на запад и видя как шевролетите на охраната дават на заден, обръщат и се насочват към тях. Погледна на юг и видя групи от работници, които спираха работа, изправяха се и се готвеха да поемат насам.
— Да отидем до офиса на охраната — предложи едрият.
Ричър не помръдна от мястото си.
— Всеки нов помощник на полицията трябва да посети офиса на охраната — продължи началникът на обекта. Да се запознае, с когото трябва. Да установи връзка. Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, трябва да дойдеш.
Ричър не помръдна. Пак хвърли поглед на запад и видя, че шевролетите са изминали половината от осемстотинте метра, които ги деляха. Погледна на юг и видя, че групите от работници също са тръгнали към тях. Разпозна групата с престилките, маските и оксижените. Бяха десетима души и вървяха бавно и тромаво с тежките си огнеупорни ботуши. От други посоки се приближаваха много други мъже. Сигурно се събираха общо към двеста. След пет минути до варелите за нефт щеше да има голяма тълпа. Великанът с гаечния ключ пристъпи напред. Ричър не отстъпи, а го погледна в очите, после пак хвърли поглед на запад и на юг. Шевролетите вече ги доближаваха и намаляваха скоростта. Работниците продължаваха да прииждат. Бяха се събрали на групички и се строяваха рамо до рамо. Бяха толкова близо, че Ричър различаваше инструментите в ръцете им. Чукове, лостове, оксижени и стоманени клинове, дълги по трийсет сантиметра.
— Не можеш да се биеш с всички — заяви едрият.
Ричър кимна. Дори само великанът щеше да представлява труден противник, макар че не беше невъзможно да се справи с него, особено ако пропуснеше първия замах с гаечния ключ. След това можеше да оцелее в бой сам срещу четирима или дори сам срещу шестима. Но не и сам срещу двеста. Нямаше начин. Сто и десет килограма не можеха да победят общо двайсет тона мускули. В джоба си носеше двата сгъваеми ножа, които беше прибрал в бара, но те също нямаше да свършат работа срещу стотици импровизирани оръжия с обща маса от няколко тона.
Нямаше да стане.
— Ами да тръгваме — каза Ричър. — Мога да ви отделя пет минути.
— Ще ни отделиш колкото ти кажем — отвърна началникът на обекта.
Той махна на по-близкия шевролет, който зави към тях. Ричър чу как под гумите му хрущят омазнени камъчета и метални стружки. Великанът отвори задната врата и му посочи с гаечния ключ да влиза. Ричър се качи на задната седалка. Вътрешността на колата беше спартански устроена. Пластмаса и плат. Нямаше дърво и кожа, нито екстри. Великанът се качи след него и седна на задната седалка, като го притисна до вратата. Началникът на обекта се качи отпред, до шофьора, и затръшна вратата. Колата потегли, зави и се отправи към редицата от фургони с офиси, южно от портала за камиони. Докато се движеше натам, шевролетът бавно мина през тълпата от работници, които продължаваха да се събират, и Ричър видя лицата им през прозорците на колата — сива кожа, изцапана със смазка, лоши зъби и бели очи, широко отворени от интерес и нетърпение.
Офисът на охраната беше в северния край на редицата от фургони, най-близо до портала за камиони. Шевролетът спря точно пред него, до една заплетена купчина от ленти за привързване на тежки товари към откритите каросерии на камионите. Ричър се измъкна от колата преди великана и стъпи на първото стъпало от късото дървено стълбище, което водеше към вратата на офиса. Той се изкачи по стъпалата, бутна вратата и се озова във вътрешността на най-обикновен метален фургон — като онези, които се използваха по строежите. Фургонът беше дълъг седем-осем метра, широк към четири и висок към два и половина. Имаше пет малки прозорчета от дебел плексиглас, защитени от вътрешната страна с дебела стоманена мрежа. С изключение на прозорците и стените, по всичко останало приличаше на антрето в моргата на Халфуей. Имаше бюро, хартия, табло за обяви и столове за сядане, като всичко подсказваше за небрежното отношение на хора, които работят там, но не са собственици.