А след това Ричър видя една по-особена кола, която направо прелетя през кръстовището и продължи да фучи към него. Беше форд краун виктория, в златно и бяло, с черни ролбари на решетката и антена на капака на багажника. На вратата имаше изрисуван щит с надпис „Полицейско управление на Диспеър“. Зад предното стъкло се виждаше едър полицай със светлокафява униформа.
— Внимание — каза Ричър. — Кавалерията пристига.
Той самият не помръдна. И не откъсна очи от тримата мъже. Пристигането на полицая не беше никаква гаранция. Все още не. Тримата мъже изглеждаха достатъчно откачени, за да си докарат обвинение в побой. Може би вече ги бяха арестували толкова много пъти, че не им пукаше. Така беше в малките градчета. Опитът на Ричър показваше, че в тях винаги присъства някакъв елемент на лудост.
Полицейският форд наби спирачки до бордюра. Вратата се отвори със замах. Шофьорът измъкна пушка за борба с безредиците от калъфа между седалките и излезе от колата. Зареди я и я вдигна диагонално пред гърдите си.
Беше едър мъж. Бял, на четирийсет години. С черна коса. Дебел врат. Светлокафява униформа и черни обувки. На челото му имаше следа от шапката с широка периферия, която сигурно беше оставил на предната седалка. Той застана зад тримата мъже и огледа сцената.
Не е толкова сложно да прецениш ситуацията, помисли си Ричър. Трима мъже, които са обградили четвърти? Не приличаме на хора, които си говорят за времето.
— Отдръпнете се — нареди полицаят.
Имаше силен глас. Беше свикнал да дава нареждания. Тримата мъже отстъпиха назад. Полицаят пристъпи напред. Така си размениха местата. Сега тримата бяха зад него. Полицаят се раздвижи и насочи пушката си право в гърдите на Ричър.
— Арестуван си — каза той.
5
Ричър остана неподвижен.
— В какво ме обвинявате?
— Все ще измисля нещо — отвърна полицаят.
Той хвана пушката с една ръка, за да извади белезниците от кобура на колана си. Протегна ръката с белезниците, единият от мъжете зад него пристъпи напред, взе ги от него и заобиколи Ричър.
— Сложи си ръцете зад гърба — нареди полицаят.
— Тези момчета упълномощени ли са да арестуват гражданите? — попита Ричър.
— Важно ли ти е?
— Не. Но на тях им е важно. Ако ме пипнат, без да имат причина за това, ще им счупя ръцете.
— Всички са упълномощени — каза полицаят. — Особено онзи, когото току-що нокаутира.
Отново беше хванал пушката с две ръце.
— Беше при самозащита — обясни Ричър.
— Запази оправданието за съдията — отвърна полицаят.
Мъжът, който беше заобиколил Ричър, дръпна ръцете му назад, за да му сложи белезниците. Другият, който беше говорил през цялото време, отвори задната врата на патрулката и я задържа, все едно беше портиер на хотел, който е повикал такси.
— Влизай в колата — нареди полицаят.
Ричър остана на мястото си, като обмисляше с какви възможности разполага. Не му отне много време. Нямаше никакви възможности. Беше окован с белезници. На метър и половина зад него имаше един противник. На два метра и половина пред него имаше полицай. На метър и половина зад полицая имаше още двама противници. Пушката за борба с безредиците беше мосбърг. Не разпознаваше точния модел, но по принцип уважаваше тази марка.
— Влизай в колата — повтори полицаят.
Ричър пристъпи напред, покрай отворената врата, сви се на две и се пъхна в колата със задника напред. Седалката беше тапицирана с дебел винил, така че лесно се плъзна по нея. Подът на колата беше с гофрирана гума. Между предните и задните седалки имаше прозрачна пластмасова стена, която издържаше на изстрел. Задната седалка беше доста тясна. Не беше удобно да се седи, особено с ръцете зад гърба. Ричър протегна крака — зад лявата и зад дясната предна седалка. Предполагаше, че ще се пораздруса.
Полицаят отново седна зад волана. Окачването на колата пое тежестта му. Той прибра пушката в калъфа между седалките. Затръшна вратата, даде на скорост и рязко настъпи газта. Инерцията блъсна Ричър назад. След това шофьорът наби спирачките, за да спре на някакъв светофар, и инерцията блъсна Ричър напред. Успя да се завърти в движение, така че да се удари в пластмасовата стена с рамото напред. Полицаят повтори същата процедура и на следващото кръстовище. И на по-следващото. Но за Ричър нямаше проблем. Очакваше се. И той беше карал по същия начин едно време, когато самият той седеше зад волана, а отзад се возеше някой друг. А тук градчето беше малко. Където и да беше полицейското управление, нямаше как да е много далеч.