Ричър се отегчи до смърт след шейсет секунди.
Затова спря да слуша Търман и започна да разглежда самостоятелно. Не видя нищо особено. Само метал и хора, които работеха по него. Схващаше общата идея. Разни стари неща от метал се натрошаваха и претопяваха, получените метални сплави се продаваха на други фабрики, там произвеждаха от тях нови неща от метал и в крайна сметка новите неща ставаха стари и пак се появяваха тук, за да ги натрошат и претопят.
Не беше толкова сложно.
Километър и половина по-късно стигнаха до вътрешната стена и Ричър видя, че пред портала е паркиран един камион, все едно искаше да го скрие. Зад стената вече не се виждаха искри и пушек. Все едно бяха спрели работа за деня.
— Какво става там отзад? — попита Ричър.
— Това е бунището — обясни Търман. — Нещата, които са прекалено стари и повредени и не можем да работим с тях, отиват там.
— А как влизат, след като този камион е паркиран отпред?
— Ако се наложи, винаги можем да го преместим. Но не се налага много често. Процесите ни за преработка са станали много усъвършенствани. Вече почти не попадаме на нещо, което да ни се опре.
— Ти химик ли си по образование, или металург, или какво?
— Аз съм прероден евангелист, американец и бизнесмен. Така се определям, в този ред. Но наемам най-добрите специалисти, които мога да намеря, за всяка конкретна задача. Имаме отличен изследователски отдел.
Ричър кимна и не каза нищо. Търман завъртя волана, описа широк завой и потегли обратно на север, покрай северната стена. Слънцето беше високо в небето и изкуствените светлини на комбината вече не светеха. Напред и вляво се виждаше как гигантските челюсти на една преса се затварят от двете страни на десет разбити коли едновременно. Зад тях се отвори някаква пещ и работниците се отдръпнаха по-назад от жегата, която лъхна от нея. От пещта бавно изпълзя контейнер за претопяване, пълен с разтопен метал, който бълбукаше и бързо хващаше кора.
— Ти прероден ли си? — попита го Търман.
— Роден съм веднъж — отвърна Ричър. — Това ми е достатъчно.
— Аз говоря сериозно.
— И аз.
— Трябва да си помислиш.
— Баща ми казваше така: „Защо да се прераждаш, когато можеш просто да пораснеш?“
— Той вече не е сред нас, така ли?
— Почина отдавна.
— Значи сигурно е в другото място, с това отношение.
— Не. Той е в една дупка в земята в Арлингтънското гробище.
— И той ли е бил военен?
— Морски пехотинец.
— Благодаря ти, че е служил на страната ни.
— Няма за какво. Аз нямам нищо общо.
— Трябва да си помислиш да подредиш живота си — каза Търман. — Преди да е станало твърде късно. Нещо може да се случи. В Откровението на свети Йоан се казва, че времето е близо.
— Това се казва всеки ден, откакто е написано — почти две хиляди години. Защо да е вярно точно сега, след толкова време?
— Има някои знаци — отвърна Търман. — И възможност за предвиждане на събитията.
Изрече го самодоволно и убедено, все едно имаше редовен достъп до вътрешна информация по този въпрос.
Ричър не отговори.
Продължиха напред — покрай малка групичка от уморени мъже, които се бореха с цяла планина от оплетена стомана. Бяха привели гръб и раменете им бяха увиснали. А още няма осем часа сутринта, помисли си Ричър. Оставаха им повече от десет часа работа.
— Господ ги пази — каза Търман.
— Сигурен ли си?
— Така ми казва.
— А теб пази ли те?
— Знае с какво се занимавам.
— И одобрява ли го?
— Така ми казва.
— Тогава защо имаш гръмоотвод на църквата си?
Търман не отговори. Стисна челюсти и бузите му увиснаха по-ниско от тях. Продължи да кара бавно и мълчаливо, докато не пристигнаха до металния коридор, който водеше към портала за работниците. Търман спря, премести лоста на положение за паркиране и се облегна на седалката си.
— Видя ли достатъчно? — попита той.
— Предостатъчно — отвърна Ричър.
— Тогава ти пожелавам всичко хубаво — каза Търман. Мисля си, че пътищата ни няма повече да се пресекат.
Той прибра лакът към тялото си и тромаво протегна ръка настрани към Ричър. Ричър я стисна. Ръката на Търман беше мека, топла и сякаш без кости — като гумен балон, пълен с вода. После Ричър отвори вратата, измъкна се навън, мина по коридора и излезе на огромния паркинг.
Всички прозорци на пикапа на Вон бяха строшени.
39
Ричър остана неподвижен няколко секунди, докато премисли с какви възможности разполага, после отключи пикапа и измете парченцата натрошено стъкло от седалките и таблото. Почисти ги и от пода на колата в краката на шофьора. Не му се искаше педалът на спирачката да заяде по средата на пътя. Нито пък педалът за газта. Пикапът и бездруго беше доста бавен.