Предполагаше, че това е нейният характер.
Струваше му се, че всичко е било избрано от един и същ човек и подредено от едни и същи две ръце. Нямаше свидетелства за компромиси или сблъсък на различни вкусове. Ричър знаеше, че едно време кухнята се е смятала за женско царство. Със сигурност беше така по времето на майка му, но тя беше французойка, което също имаше значение. А оттогава нещата се бяха променили, поне така си мислеше Ричър. Сега и мъжете готвеха. Или поне оставяха празни кутии от бира или лекета от машинно масло по линолеума на пода, когато поправяха двигателите на моторите си.
Но в тази къща нямаше следи от втори човек. Никакви. Абсолютно нищо. Ричър беше застанал до умивалника и виждаше дневната през арката, която си беше просто място за врата, но без врата. В дневната имаше само едно кресло, телевизор и кашони за пренасяне, които стояха запечатани.
— Искаш ли кафе? — попита го Вон.
— Винаги искам кафе.
— Спа ли снощи?
— Не.
— Тогава недей да пиеш кафе.
— Кафето ме държи буден, докато не стане време да си лягам.
— Колко най-дълго си стоял буден?
— Близо седемдесет и два часа.
— По работа?
Ричър кимна.
— Беше някакъв важен случай, преди двайсет години.
— Важен случай във военната полиция?
Той отново кимна.
— Някой правеше нещо на някой друг. Не си спомням подробностите.
Вон изплакна каната на кафеварката и напълни машината с вода. Беше голяма, от неръждаема стомана и изглеждаше надеждна. Вон сипа кафе в кофичката и натисна един бутон. После каза:
— Снощи само след час помощниците от Диспеър си тръгнаха.
— Намериха ме в бара — каза Ричър. — Подмамиха ме на запад с телефонното обаждане и ме хванаха. Беше капан.
— И ти се хвана?
— Не, те се хванаха. Аз знаех какво правят.
— Как така?
— Преди двайсет години стоях буден по седемдесет и два часа, за да се разправям с по-лоши хора, отколкото някога ще се намерят в Диспеър.
— Какво стана с помощниците?
— Присъединиха се към редовната полиция. В здравната служба.
— И четиримата?
— И шестимата. На място се появиха още двама.
— Ти си като вълна от престъпления. От един човек.
— Не, аз съм като Алиса в Страната на чудесата — каза Ричър.
Беше ред на Вон да кимне.
— Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Защо не правят нищо по въпроса? Пребил си осем души, шестима, от които са служители на реда, разбил си две полицейски коли и все още си обикаляш свободно.
— Точно това е въпросът — каза Ричър. — Обикалям си, но в Хоуп, а не в Диспеър. Ето първото странно нещо. Единственото, което искат, е да разкарат хората оттам. Не се опитват да защитават закона и справедливостта, нито да раздават наказание.
— А кое е второто странно нещо?
— Нападнаха ме шестима срещу един, а аз си тръгнах само с две синини и ожулени кокалчета от това, че съм ги набил. Всичките са слаби и болни. Единият дори спря да се бие, за да повърне.
— Защо става така?
— Жената от моя мотел смята, че нарушават законите за опазване на околната среда. Може би работят с някакви отрови.
— Това ли крият?
— Може би — отвърна Ричър. — Но е малко странно, че жертвите помагат да се прикрие престъплението.
— Хората се притесняват да не останат без работа — каза Вон. — Особено в онзи град, където нямат алтернатива.
Тя отвори един шкаф и извади чаша за кафе. Беше бяла, с идеална цилиндрична форма, височина от десет сантиметра и диаметър от шест и половина. Беше изработена от фин порцелан, тънък като хартия. Вон я напълни от кафеварката и Ричър веднага разбра по аромата, че кафето е страхотно. Тя хвърли поглед към дневната, но после занесе чашата до кухненската маса и я сложи пред един от трите стола. Ричър погледна кашоните и самотното кресло в дневната и попита:
— Скоро ли се нанесе?
— Преди година и половина — отвърна Вон. — Нещо не намирам време да разопаковам багажа.
— Къде живееше преди?
— На улица „Трета“. Имахме малка къща на два етажа, но решихме, че искаме по-голяма къща на един етаж.
— Вие?
— Двамата с Дейвид.
— А той къде е? — попита Ричър.
— В момента го няма.
— Да съжалявам ли за това?
— Малко.
— С какво се занимава?
— Вече с нищо.
Тя седна на един от столовете, пред които нямаше чаша за кафе, и придърпа тениската си надолу. Косата й съхнеше и отново се накъдряше. Под тениската беше гола, но не се притесняваше от този факт. Ричър въобще не се съмняваше в това. Тя го гледаше право в очите, все едно знаеше, че той знае.