— Каза ли й?
Ричър поклати глава.
— Не.
— Защо не?
— Защото тя ме попита дали съм го виждал. Истината е, че всъщност не съм го виждал. Беше тъмно. Не мога да й съобщя такава новина, ако не съм абсолютно сигурен.
— Значи тя още не знае?
— Мисля, че дълбоко в себе си вече знае.
— Какво е станало с тялото?
— Не е в окръжната морга. Проверих.
— Ние вече го знаехме.
— Не. Знаехме, че не са го закарали в моргата веднага. Нищо повече. И аз се зачудих дали не са го изхвърлили някъде край града, където да го намери някой друг по-късно. Но не беше така. Значи тялото не е излизало от Диспеър. А единствената линейка и единствената носилка в Диспеър са собственост на комбината. Вътре има поне десетина различни начина за унищожаване на отпадъци. Има пещи, които могат да изпарят човешко тяло без остатък за по-малко от пет минути.
Вон помълча, после стана и отиде да си налее чаша вода от една бутилка в хладилника. Подпря се на кухненския плот и се загледа навън през прозореца. Петите й бяха на пода, но по-голямата част от теглото й беше на пръстите на краката. На тениската й имаше една странична гънка, където основата на гръбнака й стигаше до задника. Памучната материя беше съвсем леко полупрозрачна. Светлината идваше зад нея. Косата й беше изсъхнала, а отзад на врата й проблясваше златист мъх.
Изглеждаше страхотно.
— Какво друго каза Мария? — попита тя.
— Нищо — отвърна Ричър. — Нищо друго не съм я питал.
— И защо не?
— Няма смисъл. Жените и приятелките няма какво да ни кажат. Ако ни кажат нещо, то ще бъде подвеждащо.
— Защо?
— Защото не са обективни. Съпрузите и приятелите им не се крият в Диспеър по собствено желание. Те търсят помощ там. Търсят спирка по някакъв международен маршрут за бегълци. Диспеър е разпределителна станция — за пристигащи и заминаващи. Жените искат това да се запази в тайна. Люси Андерсън нямаше нищо против мен, докато не споменах, че съм бил полицай. Тогава веднага ме намрази. Мислеше, че все още съм на работа. Мислеше, че съм дошъл да арестувам мъжа й.
— Какви бегълци?
— Не знам. Но Андерсън очевидно е отговарял на изискванията, а Рафаел Рамирес — не.
Вон се върна до масата, взе чашата на Ричър и отиде да я напълни от кафе машината. После напълни и своята чаша от хладилника, върна се, седна и каза:
— Може ли да те попитам нещо лично?
— Естествено — отвърна Ричър.
— Защо правиш това?
— Кое?
— Предполагам, че думата е „грижа“ — каза тя. — Защо те е грижа какво става в Диспеър? Навсякъде стават лоши неща, през цялото време. Защо точно ставащото тук има такова значение за теб?
— Просто съм любопитен.
— Не е отговор.
— Все трябва да съм някъде — каза Ричър. — И да правя нещо.
— Също не е отговор.
— Мария — каза той. — Тя е отговорът. Тя е мило дете, а страда.
— Нейният приятел бяга от закона. Ти сам го каза. Може би тя заслужава да страда. Може би Рамирес е бил дилър на наркотици или нещо подобно. Или гангстер, или убиец.
— Снимките — каза Ричър. — Те също дават отговори. Рамирес ми се стори безобидно момче.
— Познаваш какви са хората само по снимките?
— Понякога. А и Мария не би живяла с лош човек.
— Не я познавам.
— А Люси Андерсън?
Вон замълча.
— Освен това не обичам градове, които са частна собственост — продължи Ричър. — Не обичам феодални системи. Не обичам дебели самодоволни богаташи, които се разпореждат с живота на хората. И не обичам хората да се унижават до такова положение, че да приемат това.
— Значи всеки път, когато видиш нещо, което не ти харесва, се чувстваш задължен да го сринеш със земята?
— И още как, по дяволите. Дразни ли те?
— Не.
Двамата останаха в кухнята, като мълчаливо пиеха кафе и вода. Вон вдигна свободната си ръка от скута и я сложи на масата, с разтворени пръсти. От гледната точка на Ричър те бяха най-близката част от тялото й. Той се зачуди дали това не е жест, който изразява нещо — съзнателно или несъзнателно. Знак за близост или желание за близост.
Не носеше брачна халка.
„В момента го няма.“
Ричър също сложи свободната си ръка на масата.
— Откъде знаем, че изобщо са били бегълци? — попита тя. — Може да са били от някоя организация за защита на околната среда и тайно проверяват нивото на замърсяване. Доброволци. Може би този Андерсън е успял да ги измами, а Рамирес — не.
— Как ги е измамил?
— Не знам. Но аз също се тревожа да не използват отровни вещества. Двата града имат общи подземни води.