— Търман спомена нещо, което се казва трихлоретилен. Химическо съединение за почистване на метали от машинно масло. Не знам дали е опасно.
— Ще го проверя.
— Добре, но защо съпругата на еколог ще се страхува от полицията?
— Не знам.
— Не мисля, че Андерсън е мамил някого. Той е бил гост на града. Дали са му подслон и зашита. Помогнали са му.
— Но не и на Люси Андерсън. Нея са я изхвърлили от града.
— Както ти казах, лявата ръка не знае какво прави дясната.
— А Рамирес е бил убит.
— Не точно. Просто са го оставили да умре.
— Тогава защо са помогнали на единия, а са отблъснали другия?
— Защо изобщо са го отблъснали? Защо не са го арестували и не са го закарали до границата? Както направиха с мен и Люси?
Вон отпи от чашата си, преди да отговори.
— Защото по някаква причина е бил различен — каза тя. — Попаднал е в друга категория. Представлявал е по-голяма заплаха.
— Тогава защо не са го елиминирали? Защо не са направили така, че да изчезне? Крайният резултат щеше да бъде съшият.
— Нищо не разбирам.
— Може би греша — каза Ричър. — Може би не са го отблъснали. Може би изобщо не са знаели, че е там. Може би тайно е обикалял по периферията на града, като е търсел начин да се вмъкне незабелязано. Може отчаяно да е искал да влезе, но да не е бил достатъчно добър, за да успее.
— Или и двете — каза Вон. — Може да са го хванали, а той да е избягал.
— Не е изключено. Общо взето, полицаите там бяха смешници.
— Значи той е останал, защото по някаква причина е трябвало да бъде там, без да го видят. Но е направил погрешна преценка за времето. Разбрал е, че няма да издържи, и се е опитал да се върне тук, но по пътя е рухнал от умора.
— Не е изключено — повтори Ричър.
Вон отдръпна ръката си от масата.
— Трябва да разберем точно кой е бил — каза тя. Трябва да говорим с Мария.
— Тя няма да ни каже нищо.
— Можем да опитаме. Ще я намерим в закусвалнята. Нека да се срещнем там по-късно.
— По-късно от кое?
— И двамата трябва да поспим.
— Може ли и аз да те попитам нещо лично? — попита Ричър.
— Давай.
— Твоят съпруг в затвора ли е?
Вон замълча, после се усмихна — малко изненадано и малко тъжно.
— Не — отвърна тя. — Не е в затвора.
41
Ричър се върна в мотела — сам. Две пресечки в едната посока и три пресечки в другата. Слънцето беше високо в небето. Сутринта беше наполовина свършила. Вратата на Люси Андерсън беше отворена. Пред нея беше спряна количката на камериерката. Чаршафите бяха свалени от леглото, а хавлиите бяха на пода. Гардеробът беше затворен. Сервитьорката в закусвалнята му беше казала: „Мисля, че напусна града.“ Ричър спря за миг, преди да продължи. Късмет, Лъки, помисли си той. Където и да отиваш, каквото и да правиш. Той отключи вратата на своята стая, взе си дълъг горещ душ и се отпусна на леглото. Заспа за една минута. Кафето изобщо не му попречи.
Събуди се в късния следобед с мисълта за военната полиция. За бойното поделение. За неговото местоположение. За въоръжението и оборудването му. Мислеше за него като за задача, която са им поставили за анализ в школата във Форт Ръкър.
За какво служи това поделение?
Защо е там?
Старото шосе 37 идваше от изток, минаваше през Хоуп, Диспеър и Халфуей и продължаваше на запад. Ричър първо си го представи като лентичка, все едно беше линия на картата, а после си го представи като триизмерна диаграма, все едно го гледаше на екрана на компютър. Представи си го на слоеве, които показваха различните периоди от историята му. Шосето беше започнало съществуването си като маршрут за каруци и фургони на заселници. Утъпкана земя, натрошени камъни, коловози и бурени. После съвсем малко го бяха подобрили, когато първите модели на „Форд“, произвеждани в Диърборн, бяха наводнили цялата страна. След това в град Хоуп бяха подобрили още шестнайсет километра, за престиж. Бяха свършили добра работа. Вероятно първо бяха укрепили основата. Със сигурност се беше наложило да го изравняват. Може би и да го изправят малко. Сигурно го бяха разширили. А накрая бяха насипали дебел слой асфалт и го бяха изравнили с валяци.
В Диспеър не бяха направили нищо подобно. Търман, неговият баща и дядо му преди него или който там е бил предишният собственик на града не бяха обърнали никакво внимание на пътя. Сигурно бяха сипвали по малко чакъл и асфалт на всеки десетина години, с видима неохота, но по същество това си беше същото шосе от времето, когато Хенри Форд е бил господарят на всички пътища в Америка. Беше тясно, неравно, с много завои, което нямаше да издържи тежки превозни средства.